Филипини › Избори
Предизборната кампания се превърна в пълен купон. В страна, в която липсваха табели и знаци изведнъж се появиха хиляди плакати. Имената на политиците звучаха познато: Акино – синът на две икони като Ниной и Корасон; или Рохас – градове, кръстени на дядо му има на всеки остров. И в най-малкото село се заформиха агитпунктове, но в тях не раздаваха програми, листовки и кебапчета, а само… музика на мах през колони, достойни за националния стадион – от изгрев до залез. Всяка партия въртеше нейната си простичка 30 секундна песен с набиващ се като чук в главата рефрен. В Навал готвеха вкусно точно до агитпункта и само 20 минути от тази музика ми се стори като едно хубаво изтезание, а докато сервират, жените от капанчето припяваха, мърдайки устни с нервни тикове и неконтролирано примигване. Филипинците са общо-взето грамотни хора и почти всички от тях четат и пишат, но като че ли по-силно сърцата им усещат музиката. А отделно малки пикапи с мегафони обикаляха по пазари, около автогари и молове и също агитираха ли агитираха с ритми. Всички рикши и автобуси бяха налепили по нечий плакат, но нямаше съмнение, че ще спечели тандемът Акино-Рохас. И като краен резултат от наследствената по пакистански политика, голяма част от населението от години намира шанс да припечелва единствено в чужбина. Няма смисъл да работим на Филипините – казваха 90% процента от хората и най-вече жените, за които има повече възможности по Близкия изток, Европа или Хонконг. Някои се омъжват за американци и не поглеждат назад, но повечето от емигрантите се завръщат, живеят известно време с припечеленото – малко по-самостоятелно и човешки – и отново тръгват нанякъде. Доста мъже просто безделничат сутрин, пият ром от обяд, после залагат на петли и се кълцат с мачете след залез, но истинската тежест на Филипините се поема от милионите работещи жени, дори и тези които бият катерицата под червените фенери.
Снимки от всички пътувания
 |