След цяла нощ в път автобусът спря (повече от логично) пред туристическата дезинформация на града. Имах няколко конкретни въпроса, но вътре охладиха ентусиазма ми с отговори като – “задължително е да вземете гид за върха; трябва да се регистрирате при нас предварително; и цената на рикша за тези 10 км е около 10$”. Навсякъде по света малки лакомници се крият зад големите надписи “туристическа информация”, но никъде досега не бях лъган толкова нагло и то точно в държавния им клон. Запомних всички хостели, които ми препоръчаха, за да не отседна там и бързо намерих друга, в пъти по-евтина стая. После поговорих с местен младеж планинар, чиято мечта била да се разходи из Хималаите и след късият ми разказ за Пакистан, момчето даде няколко идеи за маршрут. Наложи се да купя безплатна карта (на министерството на туризма) от местната мафия, но това бе последното ми подаяние към тях. След няколко километра и 1 час по асфалт се откри гледка към прословутите оризови тераси. Подобни неща могат да се видят и по платото Диенг на остров Ява или даже в Йемен, но местната уникалност идва от там, че терасите са доста по-стръмни и засети единствено с ориз. Парчетата с росно зелен цвят, като кръпки наоколо открояват готовите за реколта класове, но по-голямата част от нивите все още е заета само от леко наболи стръкчета. Не знам на какви принципи се регулира достъпът на вода до терасите тук, но помня, че в Индонезия кметът на селото получаваше най-долните земи. Ако водата стигне и до него, значи си е свършил работата – все едно Бойко Борисов да преживява от помощите за най-слабите. После се спуснахме в ниското, пресякохме реката, изкачихме отново баира отсреща и се върнахме към Банауе през оризовите тераси. Пътеки естествено нямаше други освен напоителните канали и каменните диги, широки около 30-40 см. Балансираш – тъй като от едната ти страна е кал до коляно, а от другата също, но на 5-10 метра по-ниско. Спускайки се надолу, по дигата често стърчат стълбовидно подредени камъни, но понякога разходката наподобяваше единствено на движение през лабиринт. Както и да е – през следващите няколко дни имахме хиляди възможности да перфекционирахме техниката си. Обратно в хостела усетихме носталгия по среднощните манилски тъпани от бардака под нас, но по някое време се включи караокето от съседния бар и пиянски гласове завиха като глутница вълци под музиката на Селин Дион.