Филипини › Амуяо, 2700 м.н.в.
На другия ден пак се преборихме с оризищата и напъплихме джунглата. Понякога пътеката ясно се откроява, но друг път стъпваш само на хлъзгави камъни, прогнили дървета и гладки, наклонени корени. Често те са покрити с мокър слой листа и краката пропадат някъде в небитието. От страни те прегръщат клони, от долу те подпират преплетени стъбла, здрависваш се с растения (оставящи белези за по седмица), в сравнение с които копривата е само като мохерно шалче. Влагата за половин час стига до всяка нишка на фланелката и раницата ведро дере по мантинела от хлорофил. Нагоре, нагоре – прогнили дървета остават в ръката ти, когато посегнеш за опора и крака се пързалят по тинята, но ти си щастлив, че я има. Трудно е да се седне дори за хапка – я раницата тръгва към ниското, я шишето се сурва в първия шубрак. След дъжд се появяват и стоножки с големина на слепок сред пиявици и камуфлажно маскирани змии. Всичко пее в зелено и кафяво и чак след часове, малко под върха, растителността се снишава до метър и половина. Откриват се гледки, а гледките дават сила и на сърце и на крака – даже антените на върха радват очите. Ходенето по българските планини, дори през гъста мъгла е доста по-приятно от това, което минахме тази сутрин. После спряхме за хапка с двамата пазачи на ретранслаторите и се оказа, че те не познават нито едно друго възвишение в района. Повечето от хората по бедните страни рядко стигат дори на 20 км от дома си – и то само по работа. Спуснахме към Барлиг по снабдителната пътека и трасето на електропровода – почти като по магистрала, а вечерта, в скромна дървена селска стая се запознахме с нова разновидност на караокето. „Сингалонг” се нарича вариантът, в който примерно „Soldier of fortune” е записана на ресторантска йоника, вместо Ковърдейл пее филипински кастрат, а пияната глутница само приглася.
Снимки от всички пътувания
 |