Филипини › Оризови тераси

Исках да качим връх Амуяо (2700 м) и даже имахме топографска карта на района. Но логистиката бе изключително неясна, така че смирено оставихме по-голямата част от планинския инвентар в хотела. Тръгнахме с малко багаж и почти никаква храна, а по пътя щяхме да решим дали изобщо да ходим нагоре или да обикаляме в ниското. Първо ни чакаха тези 10 км, които стрували 10$, но повървяхме пеш до края на града и (чудо!) цената на рикшите падна. На 2-ри километър спазарих рикша за 2$, а после местните споделиха, че цената за тях била долар и половина. От разклона походихме още нагоре, спуснахме се към Батад и пред нас се откриха прочутите амфитеатрални тераси. Един селянин-гид се опита да ни зариби с програма за 20$/ден но реших, че е по-добре да не знае накъде сме се запътили. Все пак поговорихме доста – и дори той понякога да бъркаше километрите с метри, на въпроса кога е валяло тук за последно, селянинът направо изстреля – “на 19-ти Декември”. Останахме да спим в селото, доста под туристическите хотели (с хубавите им гледки и цени), още преди смрачаване стигнахме до близкия водопад, а там поплувахме. Видяхме възрастна жена, продаваща кола и бира на туристите – оказа се собственичка на къщата, където се бяхме настанили. Същата тази меркантилна бабка ни пита „ще ядем ли пилешко?”, а малко по-късно една кокошка в двора й изкряка за последно. След още половин час хапнахме недоварена супа (10$), от която стърчаха пилешки крака с неподрязани нокти. Остатъците от кокошката дадохме на кучетата, а на другата сутрин продължихме все така през тераси. Сред местните едва ли някой има страх от високо. Те още с прохождането си тръгват по дигите, защото това е единственият начин да стигнеш и до съседната къща. А терасите естествено са без парапет и понякога се разминаваш не само с 3 годишни деца понесли торби, но и с всякакви други хора и животни. Вървейки по дигите имаш избор в хиляда посоки, но извън периметъра на селото, пътеката остава само една. Трудно е да се изгубиш и отклонения няма почти никакви до следващото село. След като там намерихме храна, решихме поне да се пробваме. Стана ясно, че не можем да очакваме голяма помощ от местните. Филипинците по селата бяха достатъчно некомуникативни, особено към чужденците и особено при липса на изгода. Много от хората изобщо не обелваха дума, а най-приветливите вдигаха само пръст в незнайна посока или измучаваха нещо. Не се наложи да вадим компас, защото из оризищата нямаше полза от него, а след тях имаше само една пътека – тази на ловците. В джунглата всичко избуява и се заличава за месец, така че проходимо е единствено там, където има редовно движение. След последната тераса, изчезнахме в растителността и катерихме няколко часа без друга гледка, освен – лиани, папрат, дървета и треви. Стигнахме до било на 1800 м. и за минути се ориентирахме. Спуснахме се в Пат Яй – последното преди върха село – насочихме се към училището, а там група деца веднага избяга с крясъци. След това подминахме други къщи, но селото някак си изглеждаше мъртво. Качихме се при баба с дете, която изобщо не реагира на жестовете ни, така че по мост над реката тръгнахме към друга махала. След две злобни кучета спряхме в последните къщи, където преди минути видяхме хора. Едно семейство обядваше на сянка под вдигнат на колове дом, други двама се появиха отнякъде, а децата им изглеждаха зле и кашляха. На простори висяха пелени, измайсторени от чували за брашно и изминаха минути преди хората да се отпуснат и разговорят. Точно къщата на мълчаливата бабка било едното място, където можело да преспим, а другото се намирало в последната махала на отсрещния баир. „Имате ли лекарства?” бе последният им въпрос, но не носехме нищо с изключение на един крем.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания

Ден 9 - Пак Безименния от изток.

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia