Остава да дам още няколко съвета за тази страна – неща, които изпитахме на свой гръб и които биха били полезни всекиму. Все още хората в Грузия не са забравили руския език. По-възрастните го говорят свободно, но младите имат трудности. При положение, че английският все още е рядко разпространен остават алтернативите да говориш на руски или да не бъдеш разбран. А ако говориш на руски неминуемо ще попаднеш и на тези, които имат фобия и към руския и към руснаците и към всичко свързано с тази култура, оставила своя дълбок отпечатък върху грузинците. В по-добрите варианти при въпроси на руски изобщо няма да получиш отговор, а понякога ще те упътят погрешно или изгледат на криво. Естествено има и хора, които мислят извън тези смешни граници и те не са малцинство, но все пак не трябва да се прекалява с руския и човек би трябвало да научи поне няколко грузински думи. В началото питах много от хората дали им е неприятно да говорят на руски и дали изобщо да продължаваме разговора, но имаше и случаи, при които местните говореха с желание на руски, а след известно време ставаха подозрителни и агресивни. Няма да забравя как в Мцхета срещнах трима грузинци, изтрезняващи с водка в неделя сутрин. Тръгнахме да хапнем кхинкали (ястие подобно на руските пелмени), а най-пияният от тях тресна джипа на паркинга пред малкия ресторант. Докато ни сервираха, вдигахме тостове и се лееше водка нещата бяха все още под контрол, но в даден момент се усетих, че единият от тях през няколко минути повтаря въпросите си към мен. Отдадох го на пиянството му, но щом той изръси „ти имаш ленинградски акцент” ми светна, че човекът всъщност искал да ме хване в лъжа. Бяхме на 30-40 километра под Цхинвали (столицата на Южна Осетия) и изобщо не знам каква е концентрацията на руски шпиони по тези места, но името Юри определено тук не бе на почит. Имах късмет, че агресивният грузинец се напи до степен, в която отново стана дружелюбен, а после го откарахме да спи и приятелите му ме върнаха обратно пред квартирата. В Кутаиси – вторият по големина град в Грузия – който обаче не е в състояние да предложи работа на местните, Теди също имаше случка. По светло, още към 4 следобед двама келеши я бяха настигнали на стълбите към главната църква на града. По тези стълби често минават тълпи от поклонници, вярващи бабички или влюбени двойки, но в един безлюден момент някой бе запушил устата й, а друг тръгнал да дърпа раницата. След като тя отначало изобщо не бе осъзнала какво й се случва, скръстила ръце пред раницата си и презрамките й малко по-късно били отрязани. Теди се отърва само с одрасквания по лицето и синини по устата и гърлото, но още на същата вечер преодоля и страха от изживяното, който е по-травмиращ. Такива случки са често срещани по градовете, в които има повече казина или обменни бюра от всички останали магазини, банки и дюкяни. А аз също взех мерки и особено когато се движех сам из безлюдни местности понякога спирах, скривах се в страни от пътя и изчаквах да видя идва ли някой след мен. Запалвах цигара, седях 5 минути и обикновено нямаше никой, но един път съвсем из гората, мина точно човекът, който бях забелязал на тръгване и заради който бях спрял. Погледите ни се срещаха и сега той бе изплашеният, а след няколко минути той се върна обратно нагоре, подмина ме и повече не се видя. Ако понякога сте в група, може да направите следния експеримент. Нека един от вас остане встрани или върви на далечно разстояние от групата. Ще бъдете учудени колко погледи се събират около нея и какви сценки се разиграват зад гърба на групата… Най-накрая искам да спомена и една книга, която с право фигурира под №1 в библиотеката ми. Авторът й се нарича Чабуа Амиреджиби, все още е жив и откъснат от светските дела живее в някой затънтен грузински манастир. Главният герой на едноименната книга е „Дата Туташхиа”, а българското й издание е старо, дебело и страниците лесно се отлепят и падат. Ще продължа да я раздавам на приятели и чета, до последния здрав лист… а и след него.