Малайзия › Куантан
Куантан е столицата на Паханг, а Паханг, по територия, е най-големият султанат в Малайзия, разположен от източното крайбрежие (на Южнокитайско море) почти до Куала Лумпур. Градът е чист, пазарите са покрити с плочки, над малките постройки се извисяват няколко многоетажни megamall-а, побрали кина, игрални зали, боулинг, интернет кафета, и стотици магазини за дрехи, електроника, книги, бижутерия, текстил и т.н. Лъскави асансьори прорязват огромни светли зали, широки стълбища се заплитат около ресторанти и кафенета и може би само в югоизточна Азия архитектите на търговски комплекси си позволяват такова разточителство на квадратни метри, мрамор и гранит. Под външния блясък нещата изглеждат малко по-земно и охраната на всички златарски магазини е с пушка или помпа в ръката си. Решавам да посетя още един водопад на 30 км от Куантан. Стопът в Малайзия върви учудващо добре и минавам само 3 км пеша, пристигайки на паркинг и дървена кабина, където плащам вход. Тук (още) няма хотел, но под водопада отново са басейни с деца, магазинчета със сувенири и купища боклуци, които на снимките остават извън кадър. Изобщо – видял ли си един малайски водопад, си видял всичките – но хората обикновено сядат да похапнат най-много на 20 метра от пътеката, така че ако продължиш настрани или поемеш нагоре, неминуемо стигаш до там, където единствен господар си остава природата. Някъде долу местните бръмчат с автомобилите си, някъде наоколо местните строят казина по върховете и се качват до тях с лифтове, някъде там местните с джипове отиват до паркинг, за да закусят триъгълни сандвичи, да изпият чаша чай или да седнат пред неизбежен KFC/McDonalds. Местните не обичат да ходят пеша и това е напълно разбираемо. Страната, която е само на 2 генерации от нищетата, колониализма и робския труд днес черпи с пълни шепи от рога на изобилието. Продължавам към Сунгай Лембинг и най-учудващо ме взима на стоп малайско семейство с джип и 5 деца. Те също са поели натам, а Сунгай Лембинг е най голямата подземна мина за калай, дълбока 600 метра, минала през китайски и английски ръце, но запустяла след спад в цените на калая през 1986 година. Хиляди железа, отпадъци и скелета стърчат като следвоенен пейзаж на края на селото, шахтите са отдавна затрупани, а до тях има малък скучен музей. Следващата спирка е Гоа Чара – пещера в единствения голям масив наоколо (виждащ се на километри от шосето), останал от времена, когато пра-прадедите ни с перки на гърба са правели първи стъпки по мокрия пясък. Около масива са подредени обширни плантации с маслодайни палми, а тесен път криволичи покрай тях, преди да свърши пред колиби на будистки монаси. По стъпалата нагоре, в голяма осветена галерия има 10ина малки храма, безброй цвърчащи прилепи и голям полегнал (и усмихнат) Буда. На някои места капе от тавана и там монасите събират питейна вода. Масивът е от гранит и пясъчник, висок може би 300 метра и обрасъл с буйна растителност, в която закачливо се полюшват маймуните.
Снимки от всички пътувания
 |