Бангладеш › Западна Бенгалия
След като КПП на север липсваше, не ми остана друг вариант освен да пробвам съвета на полицая и да тръгна на юг към Хили. В автобуса имаше стенен часовник, чиито стрелки от друсането през целия път се въртяха като компас между 4:20 и 7:40, но въпреки това смятам че минахме тези 50 км за 2 часа. Пътят се оказа оживен, което бе добър признак за наличието на граница. Платих последна такса на бюрократите в Бангладеш (поради липсата на туристи местните никога не лъжат чужденците, но държавата е измислила хиляди такси, наред с прекалено скъпата виза като компенсация) и минах през границата, която всъщност бе – 2 железопътни релси. Влезнах в Индия и почти нищо не се промени. Хората са от същата народност, но предимно хиндуисти по религия, а езикът им отново е “бангла”. След разделението с Пакистан през 1948 година Западна Бенгалия остава индийска провинция, а Бангладеш се нарича с името Източен Пакистан до 1971-ва, когато окончателно и със сила получава независимоста си. Изминах още 30 км към първия по-голям град Балургхат и от там се прехвърлих на автобус за Райгон. Но на една междинна спирка автобусът отказа да продължи нататък и върна остатъка от рупии на пътниците. Другите автобуси също преустановиха движението в тази посока, а селото се казваше Калиягон. Със сигурност турист не бе стъпвал тук от години, но след като ми се падна тази чест бързо намерих евтин хотел до автогарата и отседнах. Вечерта излезнах да хапна и по навик не спрях изобщо докато намеря храна. На връщане (както предположих) започнах да събирам тълпите по главната улица и историята на деня се изясни. Бях почти в епицентъра на събитията, защото в Хемтабад само на 20 км от тук мюсюлманин бе отвлякъл, изнасилил и убил две хиндуистки девойки предния ден. В последствие хиндуистите се запътили към дома му с катран и перушина, а полицията убила двама от тях и ранила няколко други (мюсюлманите в Индия по принцип подлежат на местно мюсюлманско законодателство, което създава безкрайни проблеми в случаите с потърпевши от друга религия; като резултат в Аюдая има хиндуистки храмовете зад бронебойни стъкла, а броячът на жертвите при религиозни безредици или опожарени влакове с чуждопоклонници се върти със скороста на вентилатор – иначе Индия нямаше да бъде Индия). Така пътищата се оказаха затворени, а на следващия ден в знак на протест щеше да има всеобща стачка и автобусите пак нямаше да вървят. Профсъюзите са едни от големите политически играчи в Западна Бенгалия и бандх-ата (както тук се нарича всеобщата стачка) е тяхното най-силно оръжие. Но аз не повярвах на местните и още преди 6 на другата сутрин излезнах с раница на пътя. Автогарата бе призрачно пуста, опитах се да хвана стоп, но един бенгалец прекара нокътя на палеца през гърлото си, а друг старец ме посъветва да не продължавам към Хемтабад ако нямам спешна работа. Всичко това бе достатъчно, за да реша че нямам спешна работа и останах още един ден на това странно място. Междувременно полицията бе издала забрана да се събират повече от 5 души на група, така че по главната улица минаваха десетки демонстрации от по 6-има. Униформени се разхождаха с шишанета наоколо за да покажат присъствие, но когато привечер заговорих един от тях той просто ме подмина, предусещайки колко зяпачи щяха да се съберат ако поведем разговор. На третия ден в Калиягoн бандх-ата бе преустановена и аз поех в препълнен автобус към Шилигури. След 4 дневна обиколка стигнах отново до пилешкия врат между Бангладеш и Непал, този път на индийска територия и се добрах до обетования град Шилигури. Не предполагах, че ще са ми нужни цели 2 месеца докато наистина се почуствам в Индия, но това е тема на поне няколко други истории.
Снимки от всички пътувания
 |