Бангладеш › Граници
Бангладеш е страната на текстила и нямаше как да не купя евтина фланелка, но само материята се оказа наистина качествена – след няколко дни се наложи да закърпя фланелката втори път по шевовете, а тя все още пуска обилно зелена боя. Подобно на текстила бенгалците са добродушни и общо-взето любезни, но тежко ти ако опреш за някаква конкретна информация до тях. По време на едно такова пътуване е трудно да помниш дреболии като дни от седмицата, дата или месец така че се наложи да питам местните и установих, че ми остават едва няколко дни до края на визата. До тук добре, но следваща спирка бе Индия, а следващ град – Шилигури – и тъй като, както винаги, не ползвах пътеводител нямах понятие къде се намира КПП-то. Местните (питах около 10-ина) ме упътиха географски правилно – към Такургаон на север от Динаджпур и аз добросъвестно хванах автобус в същата посока. Там смених превозните средства, поемайки още по на север към град Панчагор и град/село Банглабандха, но хората вече не бяха толкова убедени, че наистина се движа към граница. Минавахме по направо безлюдни пътища, от двете им страни се виждаха амбразури, а бенгалците сочеха телените огради на 200 метра в ляво и произнасяха с омраза – “Индия”. На 5 километра от “границата” някакъв доктор категорично заяви, че от тук няма да мога да напусна страната, но по карта се намирах само на 15-ина километра от Шилигури така че му викнах “Къв си ти бееее?” и въпреки всичко реших да опитам. Последната спирка на автобуса бе пред бариера с полицаи, а те извикаха шефа си, който взе паспорта ми и отиде да звъни по телефона. След половин час шефът се върна и заяви, че ще е най-добре да хвана първия автобус обратно към Динаджпур, откъдето само на 50 км на юг ще намеря истинската граница Хилипорт. На 10 км на североизток наистина се намираше Шилигури, а на 25 км на север бе Непал (тази част от Индия се нарича naxalbari или “пилешки врат” и ако погледнете картата ще ви стане ясно защо), но пътят пред мен бе само един транзитен коридор между Хималайските Кралства Непал/Бутан и демократичен Бангладеш – отворен за местни селяни с пропуск или тираджии… и никой друг. Към 3 следобед потеглих обратно през Банглабандха, Панчагор, Такургаон и т.н. към Динаджпур, по пътя имаше катастрофа, чакахме 2 часа преди да минем покрай 3-ма размазани мотоциклетиста и зяпачи колкото на манифестация, после се прехвърлих два пъти в друго возило и към 10 вечер стигнах от където бях тръгнал преди 12 часа. Градът бе осветен само от фенерите по рикшите, които така сигнализират нощна тарифа и след няколко часа с огромно удоволствие паднах в леглото на хотела с хлебарките, не обръщайки внимание на шума, песните и познатото хлопане по вратата.
Снимки от всички пътувания
 |