Бангладеш › Начало

Юли – Август 2005

Малко са градовете, в които пристигам по тъмно с удоволствие. И Дака не е един от тях. На 100 метра от летището има широк булевард, за пресичането му са нужни поне 10 минути, а от другата страна се намират няколко магазина, където след още 10 минути научих вълшебната думичка Гулистан – кварталът на евтините хотели. Качих се на двуетажен автобус, седнах и около 20 чифта очи се впиха в мен. “Посетете Бангладеш преди да дойдат туристите” – бе рекламата на страната и наистина туристи все още липсваха. Момчето пред мен болезнено извиваше врат, хората от съседните седалки правеха странни рокади за да хвърлят по един поглед към “извънземното” с раница, а в такива моменти е най-хубаво да поемеш инициативата и … да се разприказваш. От местните разбрах че автобусът наистина минава през Гулистан, съседът от ляво се оказа адвокат с двама сина, а като въведение разбрах че територията на Бангладеш е 1.5 лакха, а населението й – 14 крор (милионът тук, както и в Индия, е непознато никому число; лакх-ът се равнява на 100 хиляди а крор-ът е еквивалент на 10 милиона – 500 милиона примерно се изписват 50.00.00.000). След около половин час събрах богата колекция от визитни картички и новите приятели преразказваха думите ми на току-що качилите се в автобуса, но наред с всичко останало разбрах че (най-вече) в Дака се срещат и доста неприятели – крадци, касапи, пиромани, психопати и прочие. Общо взето съветите бяха “да се доверявам единствено на полицаите”, което ми прозвуча все едно “да оставя чанта на съхранение в циганската махала”, но по-нататък наистина се наложи да опирам до полицаите поне за посоки и ориентация. След около час пристигнах в Гулистан и момчето със схванатия врат от предната седалка също слезна, за да ми покаже някоя евтина дупка. Поколебах се дали да не вдигна категорията на хотелите, но реших че е по-разумно да се слея с местните – излизайки от лъскавите врати на хотел с климатик струващ цели 15$ събира много погледи и също създава рискове. Така че отседнах в хотел за 4$, портиерът взе парите, включи нещо подобно на телефон в стаята и каза да набера нулата ако възникнат проблеми. Не разбрах какво да очаквам – някой да щурмува вратата или просто да се събудя с червен гердан, но след като поприказвах още малко с Аугустин Гомеш (момчето от предната седалка с нетипично бенгалско име, което се оказа християнин) и след като го изпроводих, затиснах вратата с гардероб и малка маса. Към 2 часа заспах не особено дълбоко, а към 3 някой от съседната стая се разпя. Другите пригласяха и одобрително пляскаха в такт.

следваща →

Снимки от всички пътувания