Бангладеш › Дака
В Индонезия, между Бали и Ломбок се намира биогеографската граница на Уолъс. Флората на двата острова е доста различна, животинските видове на запад общо-взето са типични за Азия, а тези на изток може да се причислят към австралийските. По подобен начин границата между Бирма и Бангладеш разделя азиатците. Бирманците са последно звено на далекоизточните части от континента и етнически принадлежат към народите в Индокитай, а от Бангладеш започват арийците и окончателно изчезват дръпнатите очи. Много от бенгалците не могат да се различат от по-мургавите ни сънародници, а езикът им също е в индо-германската група. Освен това всички азиатци досега белеха плодове и зеленчуци от долу на горе – допирайки палец в тъпото на ножа и с острие насочено навън, а бенгалците белят като нас – от горе на долу и с острие към палеца. Но колкото и да сме близки с тях не мога да си представя какви ще са усещанията на човек попаднал тук директно от Европа. Навремето един турчин разправяше с погнуса за няколкодневния си престой в Дака, а даже и аз пристигайки от не до там процъфтяваща Бирма се впечатлих от мръсотията и непрестанния ужасен шум на ръмжащи камиони, звънци на рикши и темпераментни бенгалски викове. Рядко можеше да се разбере дали хората около теб си говорят или са пред сбиване и никому не правеше впечатление когато те гръмко жестикулираха с удари по кънтящи ламарини. По улиците и пазарите се носеха хиляди и приятни и убийствени миризми, а жегата и влагата започваха да ме просмукват още от 9 сутрин. В сравнение с Дака, “градът който никога не спи” – Ню Йорк – изглежда като мечка в дълбок зимен сън, така че трябва или да затвориш уши и нос с две ръце по време на престоя си или да се примириш с факта, че цялата страна е една неизбежна, интензивна и прекалено бурна оргия на сетивата.
Снимки от всички пътувания
 |