Галерия и печатен формат

Kurdistan GalleryKurdistan PDF

Кюрдистан › Рауандуз

Посоката на следващото ни пътуване се изясни едва на ербилската автогара, след като разчетох табелата на автобус, потеглящ след 5 минути за Суран. Този град се намира на североизток, в близост до иранската граница под най-високите кюрдски върхове. Малко са хората влизащи в дома на аятоласите точно от това място, станало известно и с тримата американски трекери, които преди няколко години бяха арестувани в околностите и от тогава прекарваха времето си в ирански затвор. 20 минути преди Суран се появи и ждрелото на Рауандуз, което стана наша крайна цел, но тъй като не знаехме как най-лесно да подходим към него се изнизахме едва на последната спирка и на градския площад. Огледах пазара в търсене на нови джапанки и така се запознахме с кюрд, живеещ в Лондон, който спомена, че до село Рауандуз оставали само 5-6 километра. Придвижихме се натам и след като отхвърлихме идеята да преспим в единствения хотел за около 150 $ започнахме спускане обратно към ниското. Доста бързо в дясно на пътя се откри ждрело с пресъхнала река, а след други броени минути в ляво видяхме още едно по-внушително ждрело на буйната река – Рауандуз. По тясна пътека на 150 метра под нас и на десния бряг се движеха две сенки в черно, а след като се спуснахме до моста над реката решихме да се разтъпчем в каньона. Единствените дири надолу водеха към левия бряг, а другата страна бе само с отвесни скали, но първоначално не обърнахме внимание на този факт. Продължихме така и съвсем бързо стигнахме до място, където си личаха много нападали камъни. Върху тях и върху слегналата сгурия ясно се виждаха пресни подметки и сметнах, че няма от какво да се плашим. Подминахме критичната отсечка на разстояние един от друг и веднага след това си зададох въпроса – Какво правим, ако след нас се сринат нови трошляци и запушат пътеката? Брегът беше прекалено тесен, а отвесните стени над нас стигаха на 150-200 метра нагоре. Единственият вариант в такъв случай би бил да пресечем реката към десния бряг и на връщане да подминем опасното място от другата страна – по пътеката където преди малко бяхме видели двамата в черно. Не знаехме къде ще ни изведе ждрелото, а вече бе около 2 следобед и исках да се върнем към Суран по същия път, от чийто мост слязохме. Седнахме на скала и запалих цигара, наслаждавайки се на гледката и почти в същия момент се чу страхотен трясък от там, където току-що бяхме подминали. Какво друго може да си помислиш в Ирак, освен че е гръмнала бомба, но веднага след трясъка върху пътеката се посипаха камъни и огромен прашен и жълт водопад от сгурия. След 2-3 минути решихме да продължим в посока обратна на каменопада, но аха да потеглим и зад нас се чу същият трясък. Отново няколко кубика скала заминаха в ниското. На третата експлозия реших да извадя камера и да поснимам, но тъй като се забавих с първата снимка успях да хвана каменопада чак на следващия път. Трудно е да му кажеш, „стой!” или „усмихни се сега!”. Едва ли пак ще видя нещо подобно и може би никога няма да разбера какво се случваше в този момент, а още по-малко е за вярване ако кажа, че в абсолютно същия си вид спектакълът продължи около час и половина. Две, три, пет минути прекъсване, после експлозия, търкалящи се и тракащи канари и след тях обилен водопад от прах. Каменопад, каменопад, мислех си в началото, ще продължи 5-10 минути, скалата ще се охлаби и сурне в реката и после всичко ще спре. Да, ама не. Масите се сипеха отгоре и ждрелото се изпълваше с прах. Едва чрез зума на видеото различих малка дупка, на 10-15 метра под ръба, от където извираха канарите. Нямаше начин горе някой наистина да взривява скалата, а обемът на масите бе прекалено голям, за да е изръсен от самосвал. Походихме още 15 минути. Реката ставаше все по-тясна и дълбока и дирите по левия бряг забиха в отвесни скали. На връщане намерих само 2 места, където реката евентуално можеше да се пресече, но все пак се върнахме при каменопада с надеждата да е спрял. Нищо подобно – беше минал около час от началото му и всичко продължаваше на пълна пара. Върнахме се на първото място за пресичане, прибрахме документи и камера в непромокаеми пликчета и както бяхме с дрехи и обувки напъплихме Рауандуз. Нагазвайки почти до кръста с облекчение чух виковете на някакъв местен, който незнайно как се бе появил зад гърба ни. Той жестикулираше към второто място и там наистина имаше малко по-плитък брод. Вече бяхме от сигурната страна и камъните нямаше как да прехвърлят водата, но видимостта в ждрелото почти изчезна от хилядите тонове сгурия и прах. След още 100-150 метра подминахме каменопада, но се появи нова дилема. Пътеката свършваше в отвесните скали, които се спускаха от моста към десния бряг и трябваше отново да пресечем реката. И там се замотахме доста, но накрая намерихме съвсем тясно място с няколко едри камъка, по които можеше да се прескочи отвъд. И едва към 3-4 се оказахме на заветното място на левия бряг между моста и каменопада, тракащ все така напористо. Извадихме си няколко заключения – явно каменопадът на точно това място бе често срещано явление; явно местните познаваха добре нрава му и се прехвърляха на другия бряг по камъните, до които стигнахме и ние; явно мястото не бе преградено тъй като всички местни знаеха за него; явно параноичните ни мисли не винаги са излишни и понякога се сбъдват; явно ще трябва да огледаме друг път мястото под ръба, за да си изясним докрай тази мистерия.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

Ден 10 - Хижа Помби

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia