Сенегал › Дакар

Основната цел на визитата ми в сенегалската столица бе да получа гвинейска виза. Абду Сене помогна да намеря сградата на посолството в Point E – тузарски квартал от Дакар, а после разгледах и центъра на града, който не ми направи особено впечатление. От далеч хората споменаваха столицата с нарицателното “африкански Париж” – име и едновременно надежда, която за тях е свързана с пари и възможности за едно по-добро бъдеще. Половин квадратен километър в баш центъра на Дакар сигурно е сравним с някой западнал имигрантски арондисмент на Париж, така че ударението пада върху думата африкански, а не върху Париж… А аз отседнах на частна квартира в Йоф – рибарско селце на един час път с автобус от столицата и направих първата двудневна почивка по пътя си. Много спортисти бягаха по плажа, около тях често скачаха кучета, а други хора търкаха с четки “печалбите си от викторини” в океана. Деца и възрастни на отлив влизаха далеч навътре по зелените камъни и събираха рачета, миди и каквото намерят из дупките, пълни със солена вода. За пръв път видях как се лови риба без никаква стръв – изобилието бе толкова голямо, че рибарите само следяха къде минава стадото, замятаха чепарета натам и ги изтегляха обратно със пърхащи риби, закачени за перки, опашки и всякакви телесни част, изключващи устата. Жегата по обяд ставаше непоносима, така че се опъвах на сянка под оградата на централната йофска джамия (разположена на самите пясъци), а около мен имаше и много други налягали. Но още преди да запаля първата цигара, те ми направиха забележка, че даже извън оградата не можело да се пуши – вътре бил марабу-то, а аз съм бил само на 100 метра от него, така че трябвало да се съобразявам. Добре – съобразих се. Оказа се, че местното ислямско “братство”, наречено Лайен е нещо като автономна сенегалска община. А марабу-то бе този, от когото изцяло зависеха общинските въпроси в Йоф. След като извадих гвинейска виза купих билет за кораб от компания на име СОМАТ, а дестинацията му се наричаше Зигиншор и се намираше в Касаманс – област в южен Сенегал на едноименна река. Корабът тръгваше привечер и ми остана свободен целия следобед, затова се разходих с корабче до остров Горе. Навремето тук е бил укрепеният френски търговски център за роби, а търговията с тях е една изключително интересна тема, на която ще се спра съвсем подробно в пътеписите от Гана. Запомнил съм от Горе, че чаках обратно корабчето към Дакар, подреден на опашка зад група етиопски туристи. Един от тях и на опашката все още пазареше злокобна африканска маска, която купи буквално преди да стъпи на палубата. След това нахлузи маската, показа се пред другите и я свали, очаквайки реакция. Вметнах закачливо, че с маска или без маска – няма голяма разлика, а приятелите му подхванаха играта, изкараха го по-грозен от маската и го скапаха от майтап. Така в шеги и закачки мина и този следобед, а на пристанището хапнах чиния жемшем – ястие от ориз и риба. Сенегалската кухня е леко еднообразна – с изключение на рибата и ориза се набляга също на фъстъченото масло, а наличието на десетки сенегалски ястия като супукан, дири или мафе не бива да заблуждава, че те са сготвени от нещо друго.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания