Индонезия - Ява и Суматра › Минангкабау

Трун беланда – плод с формата и цвета на продълговата слива, покрит с тънка люспа. Жълтата вътрешност с много лилави семки е сочна и с освежаващ вкус, приближаващ се до този на касиса.

Населението на южна Суматра е предимно мюсюлманско. Мъжете най-често са облечени с нетрадиционните за острова риза и панталон, а жените на стотици километри разстояние боядисват лицата си в бяло – цветът на омразните холандски колонизатори и цветът на … пари, благополучие и красота. В гореупоменатото село Тапан спах в сграда, която местните използваха и като джамия и привечер почти в просъница чух нещо познато единствено от Турция и Мароко. Монотонни викове “Ла иллаха ил Аллах” (няма друг Бог освен Аллах) и само “Аллах”, придружавани с пляскания и тихи подпявания в продължение на половин час се носеха из съседното помещение, събуждайки спомени за кръжащи дервиши, които изпадат бавно, но неминуемо в транс от безкрайните повторения. Не бях и предполагал, че немногобройното суфистко течение на исляма, така характерно само за някои райони на близкия изток, Балканите, Магреба или Кавказ бе стигнало и до Суматра, но явно суфизмът поради мистиката си бе допаднал на местните и бе спомогнал за така успешното разпространение на “правата вяра” в Индонезия. След още няколко дни път стигнах и до Букиттинги – земята на Минангкабау (победоносните биволи). Повечето от големите народности на Суматра може да се разпознаят по покривите на къщите, а покривите на минагкабау бяха островърхи от двете страни и вдлъбнати по средата, с още един или два по-малки покрива със същата форма върху първия. Тази народност има и своя азбука, подобна на арабската или санскритската, където гласните се означават само с ударения (символи) върху съгласните, но само малко от местните можеха да пишат на родната си азбука, въпреки че езикът “минанг” бе разпространен навсякъде. Племенната им система е нещо между матриархат и патриархат и глава на племето е братът на най-възрастната майка. Кръвната връзка тук е много по-силна от брака, след който и мъжът и жената оставали да живеят в родното село при родното племе. Вече не помня как са се разпределяли децата, но външен човек, дори и съпруг не се допускал нощем в никое село, така че предполагам семейство-минангкабау са прекарвали повечето от времето си на неутрална територия сред природата, която там бе изпълнена с дълбоки дефилета, вулкани, реки и планини. Наблизо е и езерото Манинджау, до което се спуска тесен стръмен път с 44 остри завоя. Езерото е пълно с риба, а наоколо има броеница от върхове, няколко водопада и много джунгла. И единственото дразнещо в околностите на Букиттинги (висок хълм) бе лошата видимост – вследствие на пожарите, безветрието и постоянната мараня в района.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания