Индонезия - Ява и Суматра › Финал

Теронг (вид патладжан; solanum melongena) – зеленчук, подобен по форма на малка, кръгла тиква на зелено-бели райета. Вътре е бял, твърд и хрупкав със семки като смокини и леко лют вкус. Местните го ядат с ориз и самбал, а у нас би бил чудесно мезе за бира.

В последния ден от пътуването си през Индонезия станах рано. Трябваше да мина 60км, после транзитно да пресека няколко милионния град Медан и да стигна до пристанище Белаван на 30 км от него. Липсваше точна информация, но фериботът за Малайзия тръгваше най-рано в 10 часа сутринта, така че нямах много време за губене. Стигнах за 2 часа до Медан, хванах директен микробус до пристанището и бях там малко след 8:30. Индонезия е страна с приказна природа и сърдечни хора, Индонезия определено е страна чудесна за пътуване, но предполагам ужасна и за живот и за работа, тъй като дори най-елементарните проблеми се уреждат изключително бавно и мъчително. Стигайки до пристанището стана ясно, че билетът за ферибота се плаща само в малайска валута, а гишето за билети сякаш нарочно бе на 3 км от чейндж-бюрото. Човек от фериботната компания услужливо предложи да ми продаде рингити и след около 10 минути даже се разбрахме за точния курс. Дадох му рупии и долари, а той ми върна рингити и всичко щеше да е перфектно… Но след половин час, човекът се върна обратно, показвайки 10 доларова банкнота от 1996 година, която в банката не приемали. Помоли ме да я сменя, но всичките ми други банкноти бяха от същата година. Знаех че банките не вземат само 100 долара от 1996 (поради голям тираж индонезийски фалшификати), но напразно му обяснявах, докато хората почнаха да минават през граничен контрол и аз се усетих, че трябва да намеря друг вариант. Към 10:30 си върнахме рингитите, рупиите и доларите и след като отрязах няколко моториста (искащи десеторни суми) се добрах с микробус до чейндж-бюрото. Смених по същия курс, зарадвах се, че не ми остана и рупия в джоба и едва стигайки обратно до микробусите се усетих че нямам пари за транспорта обратно. Достатъчно бях закъснял и нямаше време за връщане, така че почнах да предлагам цигари на шофьорите. Никой не ме качи – цигарите бяха и лоши и малко. Един полицай предложи да ме повози на мотор до пристанището, но бързо се отказа, като му казаха, че нямам пари и тогава незнайно откъде до мен спря като ангел-спасител друг моторист, който благородно махна с ръка в знак “Качвай се!”. И тази сценка се запечата в мен, като символ на цялото пътуване през Индонезия – където никога нищо не се знае със сигурност, където ситуациите се менят като настроения, където след абсурдни усложнения нещата още по-абсурдно се оправят ако не изгубиш хъс, търпение и надежда. Малко са страните, чиито спомени нося в сърцето си и пишейки този последен ред там, където автобусите (както и много други неща) се движат само по разписание, а пазарлъкът не върви – разбирам, че Индонезия е била една от тях.

← предишна

Снимки от всички пътувания

Ден 23 - Порта де Бонайгуа, с първа карта в ръка тръгнахме без пътеки.

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia