Индонезия - Ява и Суматра › Транспорт

Авокадо (persea americana) – зелен плод с формата на круша и тънка кора, която може да се бели на ръка. Вътрешността е месеста, зелено-бяло-жълта на цвят и без особен вкус, с огромна костилка. Индонезийците го ядат със захар.

Време е да отделя един параграф и на транспортната система. Движението в Индонезия е ляво, но пътищата са поносими единствено на Ява, а по всички други острови максималната скорост е около 30 км/час. Микробусите и автобусите трябва да са милиони, но всички следват една и съща проста система. Шофьорът кара бавно, когато автобусът е празен, за да събере още пътници. Логично нали, но понякога шофьорът кара бавно и когато автобусът е препълнен, за да събере още повече пътници. Може да сте сигурни, че той ще кара бързо единствено, ако конкуренцията по същия маршрут се опитва да го задмине и да му обере клиентелата. Така че понякога първо минаваш 50 км за 4 часа, след което те изпреварват и стигаш до следващите 50 км само за час, а ако искаш да слезеш точно в такава критична отсечка… е хубаво е да си носиш парашут. Освен шофьор, в автобуса се вози и още един викач, който снове между предната и задната врата, събира пари от хората и лудо крещи навън дестинацията на пътуването. Когато някой реши да слиза, викачът удря с монета няколко пъти по прозореца, което сигнализира “стоп” на шофьора. Тъй като ръцете му обикновено са заети, викачът понякога носи стотинката в ухото си, а най-нереалната сценка която наблюдавах бе ням викач, който само мучеше по потенциалните пътници и им правеше знаци и мимики. Не знам как се разбираха, но автобусът бе пълен и бизнесът му явно вървеше добре. На дълъг път се спира през няколко часа за отмора (когато огладнее шофьорът) и често недоумяващо може да видите как след 1 час почивка пътник слиза само на 100 метра от там – разстояние, което и охлюв би минал по-бързо. Най-голямото неудобство на автобусите през дъждовния сезон е, че багажът обикновено се намира на покрива и както и да го завиеш, става на парцал след порой. Съхненето е почти невъзможно при такава влажност… но на Ява има и влакове. Не мога да напиша нищо за първа класа (екзекутив), втора класа (бизнис) е съвсем прилична с широки седалки и запазени места, а трета класа (економи), въпреки седалките, обикновено е претъпкана като конски вагон. Когато не е претъпкана, в празното пространство се разхождат продавачи на кафе, напитки, ориз и плодове. След тях нахлуват музиканти с китари, пеещи просяци, търговци на фенерчета, мобифони и батерии. При наличие на повече място, вагонът от 3 класа побира също оркестър от 2 китари, барабан и контрабас, изпълняващ Get Back на Beatles и продавачи на вестници и сапун, строени по двама в редица. Най-накрая идва ротата на метачите, която почиства цялата кочина срещу скромно заплащане. Нещо нетипично за тази мюсюлманска държава бе трио от музиканти-травестити, с напудрени лица, маникюр, червило и боядисани коси, изпълняващи индонезийски блусове на странни струнно-ударни инструменти. Наблюдавайки, как те събират пари от пътниците, в главата ми изникват спомени от Судан, където за подобно изпълнение те биха получили камъни по главата или при късмет – само пръчки по петите. Но връщайки се обратно към към влака – средната му скорост е астрономически 50 км/час и ако 100 км се минават за близо 1$ с автобус, цената на трета класа е почти два пъти по-ниска. А в допълнение цяла армия от просяци, музиканти и търговци живее и изхранва многолюдните си семейства от пътниците, плащащи 50 цента за 100 км. Представяйки си Индонезия като пирамида, може лесно да се стигне до простата истина, че държавата стига максимум на 1/3 под върха. Държавата стига само до билетите от трета класа, до дизела и бензина по бензиностанциите и до 10те процента данък, който криво-ляво се събират от големите фирми, магазини, хотели и прочие. Всичко под тях, а това е най-многобройната част от населението – започвайки от селяните, милионите бакали, жените по пазара, шофьорите и викачите, рикшите, дребните предприемачи, да не говорим за музикантите, търговците, чистачите и просяците или готвачите, продавачите и носачите – е оставена на самоиздръжка и лична инициатива. В зависимост от дефиницията на понятието работа, безработицата в Индонезия би трябвало да е или 0% или над 70%. При липсата на социални помощи девизът на безработния е “работи или умри” и тези 2/3 за които няма работа, работят на самоиздръжка, работят и най-черната работа, други крадат, трети просят, като изобщо не ги е грижа дали президент ще е Сукарно, Сухарто, Мегавати или Сусило. Защото името на президента или партията не е в състояние да промени нищо.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания