Индия - Равнините › Сикхи

На времето бих казал, че е невъзможно да се съчетаят две коренно противоположни религии като исляма и хиндуизма, но резултатът от този синтез е налице и вече 500 години се нарича сикхизъм. Първият ми допир до сикхите бе някъде из малайската джунгла. Запомнил съм и гурдвара-та (сикхски храм) в Мелака, а след това постепенно започнах да не пропускам контакт с многото сикхи по пътя си, откривайки в тях нещо необичайно и за Индия и за цяла Азия. Сикхите бяха гостоприемни като араби, одухотворени като индийци, инициативни като китайци и заможни като европейци. И досега тяхната общност е останала в спомените ми като благодатен оазис на фона на цялостната азиатска картинка – сякаш събрали в себе си добродетелите на няколко континента. Сикхите лесно се разпознават – косата на възрастните е покрита с тюрбан, а по-младите ходят с нещо подобно на “чорап, вързан на възел” върху главата си. Космите им са дар от Бог, така че коса и брада не се стрижат – това правило се нарича “кеш”, а останалите четири “к”-та от символиката на сикхизма са дървеният гребен “кханга”, стоманената гривна “карра”, мечът на левият хълбок “кирпан” и дългото бельо “качха”. Едва ли има друга религия, която да предписва бельото на вярващите, но това “к” е възникнало в противовес на хиндуистките светци, чиято единствена дреха и до днес е само малката тясна лента по гениталиите – “Ние сме горди и респектиращи себе си хора. Никога няма да тръгнем голи като животни.” Първият гуру на сикхите се нарича Нанак Дев. Видът му е на библейски старец, а лицето му излъчва една смирена възвишеност. Дълги години той обикаля из Индия с вечния си съпътник Бхай Мардана и двамата свирят и пеят божествената музика, която все още има силно присъствие в религията и се изпълнява на живо по храмовете. В едно от пътуванията си Гуру Нанак Дев стигнал и до Мека и според притчата обърнал стъпалата си към Кааба. Другите мюсюлмани скочили върху му с думите – “Как смееш да посочваш с крак към дома на Бога?” А той спокойно отговорил – “Тогава преместете краката ми на там, където няма Бог.” По-нататък следват още 9 гурувци и последният от тях – Гуру Гобинд Сингх – след стотици битки с друговерци гледа от рисунките с лика на суров войн и сокол на рамото си. От тези времена мюсюлманите разбрали каква огромна готовност за саможертва таят в себе си сикхите, а като техен 11-и и последен гуру во веки веков е обявена книгата “Гуру Грант Сахиб” – хубаво томче от 1500 страници, в което са събрани писанията не само на сикхи, но и на мюсюлмански дервиши или хиндуистки поети. Светата книга се пази в Златния Храм (град Амритсар, провинция Панджаб), а тази сграда от мрамор и злато определено е най-разкошната “книжна подвързия” на Земята. Около храма се простира огромно езеро с червени и сребърни шарани, а в чистата му вода пробляскват отраженията на няколко други мраморни постройки. Вярващите се пречистват от греховете чрез баня, после поемат светото причастие с вкус на грис-халва и се нареждат на опашката, водеща по мост до гурдварата. Вътре огромната книга разположена на централно място е завита в няколко ката брокат и коприна, трима музиканти свирят и пеят божествените киртани, старецът с най-дългата бяла брада вее двуметрово ветрило от паунови пера, а зад тях просто седят други сикхи с разноцветни тюрбани и наблюдават целомъдрено и величествено наоколо. Поклонниците минават за няколко секунди през церемонията. Мъжете вървят прави, а жените пълзят по пода и всички допират ръце до стените и целуват мрамора на храма, след което се връщат обратно по моста с пламнали искри в очите. Но като цяло ритуали при сикхите липсват и на теория Златният Храм не е по-свято от което и да било друго земно място. Сикхите отдавна са отхвърлили кастовата система, а техният Бог (Уахегуру) е навсякъде, във всекиго, във всичко…

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания