Индия - Равнините › Влакове

От Индонезия до Индия изминах съвсем грубо към 15000 поземни километра за една година, а в Индия за 5 месеца се събраха още толкова. Това щеше да е почти невъзможно в страна без влакове. Единственият недостатък на системата бе, че билетите се разпродаваха със седмици и месеци за напред, особено около празниците. Колкото и влакове да се движат, колкото и извънредни да пуснат – поне милион индийци ще са си купили билет преди теб, а още един милион ще е в листата на чакащите – пак ОТ ПРЕД. По големите гари има квота за чуждестранни туристи, но там има и МНОГО туристи, а и индийци с чуждо гражданство, които също са го закъсали. Ако кривнеш встрани от утъпканата пътека, трябва… да викнеш неволята. Оказа се, че най-простият вариант е да купиш обикновен билет за където и да е, но ЗА УТРЕ. Казват ти – “Вие сте в листата на чакащите № 837″ – но това не бива да те отчайва. С този билет отиваш при шефа на гарата и гордо заявяваш – Утре ще трябва да пътувам за там и там, защото се срещам с българския консул/посланник/поп (по избор). Имам ли шанс за листата по спешност? (листата по спешност е запазена за ВИП-ове, тоест нещо като хотелския виц – “Тодор Живков няма да спи при вас тази вечер, дайте ми стаята му.”) Шефът на гарата решава да не се заяжда с българските консули и казва – попълнете молба – а ти му даваш вече готовата (бях си ги направил почти на бланки) с което въпросът се урежда в 95% от случаите – чудна система, чието изпълнение направо доставя удоволствие (оставало повече свободно време ако агенция ти уреди билетите – остава време, но само за блеене). Всъщност трябва да поясня, че това са билетите за “спална класа” (най-разпространения начин за превоз на дълги разстояния) кръстена от мен “класа бройлер”. Там хората се търкалят на койки в купета без врати и обикновено съотношението на пътниците към койките е 1:1. “Втора класа” е един още по-евтин вариант (да се използва при петте процента пробойни в системата), заслужил бойното название “кошер”. За там не трябват никакви резервации и из всяко купе постоянно се гърчат над 20 мангала без децата и денковете. Рекордът ми в такива условия бе 700 км и 14 часа – нямам клаустрофобия, но дано не се налага да го повтарям – просто ходенето до тоалетна или слизането от влака понякога си бяха чист абсурд. Качването в “кошер” е възможно, макар и трудно, само по началните спирки от отсечката, заради конкуренцията от братя по неволя – така наречените “щурмоваци”. И досега пазя едни бели индийски панталони (марка BOSS), където при качване следи от нечии подметки во веки веков са се дамгосали по плата между колената и джобовете ми. А когато вагоните не са претъпкани с пътници, те се изпълват от търговци на мазни закуски, прокажени просяци и малки циркаджийки (едно салто – една рупия) под виковете на вечните продавачи на “чай, чай, чай гарам” – дрезгави гласове, които и досега отекват в сънищата ми.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания