Китай › Маниганго

Пристигам без билет на два километра от Маниганго. Автобусът е претъпкан. Озверялата контрольорка ни избута двайсет човека отвътре и изкрещява да ходим пеша. Вътре остават само хората с билети, които са заели седалките. Разделяме се на четири отряда и започваме да влизаме като партизански групи в селото. От север, от юг, през реката и през центъра. Повечето от изоставените се спират на два километра след селото, за да се качат отново в автобуса. Аз оставам. Маниганго е спирката, която ми трябва.

Опитвам се да спра някой на стоп за 100 километра след Маниганго, но никой не се връзва. Влизам в близката кръчма, за да се стопля. Съвсем скоро в нея нахълтва достоен син на народа на кхампите. Висок съм 1.90, а се чувствам гном. Местният е над два метра и трудно се провира през вратата. Тръгнал е на стоп, обаче е в друга посока. Връщам се обратно в бараката в Маниганго и разказвам за кхампа на двамата будисти (новозеландец и белгиец), тръгнали към близкия манастир. След закуска новозеландецът започва да търси тоалетната. Тибетско-английският му разговорник не струва нищо. Хващам се на бас, че ако питам на български, местните ще ме разберат по-лесно. След няколко цветущи звука и жеста някой насочва моя човек към точното място. Новозеландецът се връща изумен и казва: “Знаеш ли, твоят кхамп е ходил май в същата тоалетна. Вътре има едно поне половинметрово лайно”. Моят кхамп се казваше Андо. Тук имената са много близки до българските и напомнят на Тончо или примерно Танчо.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания