Касаманс е родината на етноса джола, а езикът им или което научих от него е почти идентичен с фразите на бамбара и малинке – две народности в Мали, Буркина Фасо и източна Гвинея. За разлика от тях обаче, местните джола не хлътнали много по исляма и запазили древните си традиции. А това им създало несигурни позиции в държавната пирамида. Те започнали да се чувстват изолирани от властта, богатството, парите и човешките правдини, а ей къде била границата с Гвинея-Бисау или Гамбия, които скроили лош номер на лошия си съсед Сенегал и подкрепили джола с пушки, семки, лимонки и бонбонки. Това е общо взето елементарното обяснение на военния конфликт в Касаманс от близкото минало. А когато пристигнах нещата бяха поуталожени, но военните все още проверява паспорти и лични карти през дулото на автомат. Съветът на местните беше – “Не се прави на Тарзан и не напускай пътеките. В джунглата има мини.” А просяците с протези и патерици не ги бяха послушали. Или са били прекалено гладни, за да обръщат внимание на приказки. Всичко това звучи малко пресилено на думи, защото в Зигиншор ми направиха впечатление най-вече други две случки. Главен герой в първата от тях бе един французин на автогарата. По автогарите се събират продавачи и просяци, шофьори, хамали и джебчии, навлеци и нахалници, така че там не си в най-добрата компания, но на автогара Зигиншор ЖИВЕЕШЕ един луд французин и всички други бягаха от него и заобикаляха пътя му или му се подчиняваха. Той в никакъв случай не бе тартор на негрите и определено водеше отшелническото съществуване на саможив единак. Би било интересно да се разбере, защо лудият бе останал точно там и какво му се бе случило. Може някога да е бил пътник като мен, а може да е бил легионер, консул, емигрант или нещо друго. Никога няма да науча дали го бяха ограбили или просто беше изперкал, но гледката на почернял, дрипав европейски клошар по тези паралели бе като гледката на извънземно. След това отидох да хапна „ри сос” (ориз със сос от риба) и седнах до един негър, а той си поръча мафе (ориз с фъстъчено масло) и фанта, за да го преглътне по-лесно. Готвачката купила фанта от съседната сергия, но нямаше отварачка и понечи да му я отвори със зъби. Тя едва захапа тенекията, когато на мен ми дожаля за ослепителната й усмивка. С вилица и палец отворих бутилката по български, а капачката хвръкна надалеч. После сигурно ме е разнасяла пред съседките – “ужким ни учат на култура, а да ги видиш тия белите как варварски си отварят бутилките”.