Десетки планински масиви, разхвърляни из пустинята – масиви прорязани от дълбоки и тесни цепки, които ненадейно свършват под стометрови стени. Не реки са издълбали тези каньони, а само вятърът и елементите. Безкрайни червени пясъци, десететажни дюни и прорези и пътеки на най-неочаквани места. Гигантски гъби, насложени отвесно една върху друга под равнината на горната земя, изсъхнали храсти и оскъдна зеленина около скритите извори, които на площ от стотици квадратни километри се броят едва на пръсти. Изсъхнали кожи, разпръснати черепи, камилски гробища и мумифицирани животински трупове, навеяни с пясък, далеч от траковете с гуми на ретро джипове. Дори днес, дори въпреки целия туристопоток, Уади Рам е място, където можеш да вкусиш от пустинята, откъсвайки се от тълпите. За тази цел платихме само входен билет от 5 динара и отказахме всички услуги на гидовете. За още 2 динара отседнахме на покрива на ресторант, сервиращ традиционни бедуински ястия като печено пиле и пържени картофки, но в близост до него има и няколко миниатюрни оазиса, където може да се преспи съвсем без пари. Най-важното в случая е да посетиш столовата на същия този ресторант, защото на стената му е изложена единствената подробна карта на района. Не знам дали тя още може да се купи в Европа, но картата е от около 1980 година – дело на френския национален географски институт (IGN). Снимах я и набелязах изворите, които обикновено имат само сезонен характер. Още на пристигане се напъхахме от запад в първото ждрело и леко некомфортно поехме нагоре. Мястото прилича на фуния, в която, тръгнат ли веднъж биха се изсипали всички нестабилни камъни над нас, но за щастие шарените скали се оказаха здрави и никъде нито през този, нито през другите 2-3 дни не забелязахме дори и следи от каменопад. Повърхностите на места са доста гладки и прашни и когато само след половин час се сурнах на 2 метра надолу и с лявото си коляно допълнително изшлайфах склона преди да спра, набелязах цвета на червените камъни, върху които подметката не зацепваше. Голяма част от маршрутите изискват сериозен скрамблинг, така че сцеплението на грайферите е решаващо. Изкачвахме близо половин час и точно, когато според картата тази цепка трябваше напълно да прореже масива, пред нас се издигна огромна стена. Дебелината й може би бе само 50 метра, но нататък път нямаше, така че обърнахме и се прибрахме. Подобна сценка се повтори и на следващия ден, когато вторият каньон, в чийто прегръдки се напъхахме също свърши малко преди източния край на масива. Опипвайки три задънени каньона, в някои от които се виждаха следи от бивакуване, най-накрая намерихме прорез през канарите и се изкачихме в най-високата им част. Спускането през улеи и камини бе цяло удоволствие с изключение на червените камъни, по които се пързалях. Но маратонките на Теди минаваха като валяк през тях и сравнително бързо пред нас откри ново необятно поле от алени пясъци и разхвърляни кафяви канари с къдрав и едрозърнест профил. Отново се появиха и мухите, а дирите на джипове из червените дюни ни показаха кои посоки да избягваме. Маршрутите из Уади Рам са хиляди и единственото ограничение на пешака е липсата на вода и жегата. Десетте литра, които носех за двамина ни свършиха към 3 следобед, а извори точно в тази част нямаше, така че пак поехме към ресторанта. Но бивакуването в пустинята е разрешено, така че при добра планировка може да се обходи голям периметър. Друг е вариантът да пазариш някой шофьор на джип да остави вода там и там, но си мисля, че тарифата за подобна услуга ще е дръвце, отделно от зависимостта с непредвидим характер, в която човек се поставя по този начин. На следващия ден без чужда помощ намерихме 2 извора, а видяхме и жена със стадо кози, събираща дърва на магарета, така че и извън селото или туристическите кампове има живот. Но най-основна част от логистиката си остава картата на стената на ресторанта.