Йордания › Мъртво море
После с огромен шпагат и смяна на 3-4 превозни средства се изнесохме към Мадаба. Като маниак на тема карти нямаше как да пропусна мозайката в гръцка черква, отбелязваща библейските земи от Йерусалим и Витлеем та чак до делтата на Нил, но Мадаба всъщност бе само база за разходка към Мъртво море. На следващия ден станахме рано. Качихме се като единствени пътници в микробуса за Маин, където веднага спря стоп. След 20 км продължихме пеш по серпентини, надолу по стръмните склонове, а малко след поредното КПП отново хванахме стоп, който ни остави на самия бряг. Висотомерът показваше -410 метра. Десетки дерета, обикновено полусухи, се вливат в това място, от където пътищата водят само нагоре, а след първия мост се спуснахме при водата. Наблизо имаше антена, около нея се усещаше серният дъх на земята, а камъните бяха пуснали кора от солни кристали, на места с формата на сталагмити. Морето може и да е мъртво, но въздухът бе пълен с мухи. Наджапахме в лугата и поплавахме като шамандури върху вълните, стараейки се да не вдигаме пръски. Около литър питейна вода отиде, за да измием криво-ляво солта от кожата си и после свежи-свежи пак вдигнахме палец на пътя. Когато пред нас се откриха стените на каньона Зарка Маин спряхме и минавайки покрай плуващи в реката местни напъплихме ждрелото. Нямаше как да зная, че следващите 3-4 км нагоре ще ни отнемат също толкова часа. Отначало подминавахме малобройни групи. Меки скали се вдигаха отвесно от две страни на по 200-300 метра в небето, а водата бе топла, така че изобщо не свалихме обувките – започна се каньонинг в чай. На няколко пъти пресичахме по камъни коритото, но виждайки отново хора, потопени до кръста в поредното стеснение се простихме със сухите си дрехи. Опаковах непромокаемо документите, фотоапарата и парите в малката раница, която от тук нататък често вдигах над главата си. Появиха се и първи водопади, след които не видяхме повече групи, поне в наша посока. Обикновено водопадите се откатерват по камъни в непосредствена близост до реката, но след още половин час се наложи да минем и по отвесен монолит в средата на водната стихия. Добре че някой бе вързал въже в по-критичните му 2-3 метра. Последва поредица от прагове и точно когато си отдъхнахме се появи ново препятствие – реката се стесняваше на метър, стените встрани бяха идеално гладки, дъно нямаше, а течението не ми позволяваше да плувам насреща му с ръката, в която не държах раницата. Направих три жалки опита и се появи група местни, идваща отгоре. Едва ли щяхме да минем точно от там без помощта им, а после загледахме, че те вървяха без никакъв багаж и спускайки се по течението, на такива места просто скачаха във вировете и продължаваха. Ей така се прави каньонинг, въпреки че и само с инат става. Накрая на одисеята се показаха кози из високото и водопад, с който се дълго се борихме. По него нямаше камъни и единствена възможност се откри след като намерих подводни хватки за ръце и крака. Да катериш през обилна струя тук е по-приятно в сравнение със същото занимание на via ferrata из септемврийските Алпи, а единственият вариант напред е като след това преплуваш същата тази обилна струя и се изкачиш още веднъж, но вече в срещуположната част на водопада. Стигнахме до козите и спряхме навреме – следващият праг бе около 15 метра. Нямаше как да го минем без въже и на една ръка. От там възрастен овчар ни показа пътека към билото, което вече е на около +100 метра. Запомням Зарка Маин като най-впечатляващия чанч, който съм правил под морско ниво, но за жалост ще запомня и гледката към 5 звездния хотел, построен малко по-нагоре. Изворите на Херодот са заградени от дуварите на този най-неуместен за подобно място паметник на човешката глупост. Канализацията му се излива в реката, по която току-що доплувахме, а чистият стометров, приватизиран и спускащ се от платото водопад се излива в открита и луксозна спа – притежание на йорданските потомци на цар Мидас.
Снимки от всички пътувания
 |