За разлика от десетките медини, едва ли не разрушени, само за да бъдат реконструирани от французите, старият град във Фес е останал непокътнат. Огромен е лабиринтът от тесни улици и за ориентир отново използвам единствено наклона на улицата. Дюкяните, пазарите и ритъмът на медината ми напомнят на филм за възрожденска България, а из дворовете все още може да се наблюдават десетки изчезващи занаяти. Точилари все още въртят през искри колелата си, калфи чукат по бакърени съдове, други боядисват вълна и кожи, малки деца навиват прежда, въздухът ухае на есенции, шафран и мента, чаршиите са претъпкани с подправки, стипца, сушена риба, берберски клечки за зъби и билки за черна магия, до тях килими и черги съхнат по дървените балкони на бившите кервансараи и магарета удрят копита в изтърканите калдъръми. Атмосферата на Фес ще е съвсем автентична, ако гидовете не са толкова настойчиви към чужденци като мен, които отбягват услугите им. Всеки турист без местен водач е като разрешен за отстрелване дивеч и се наложи поне хиляда пъти да чуя сентенцията – един комар е по-добре от сто комара – докато на втория ден те загубиха интерес да ме преследват. На север от Фес се намира планинският масив Риф и близостта му се усеща по климата и засиленото присъствие на хашиша – нещо като стока за ежедневна употреба. Експортът на дрогата носи милиарди долари за района, а локалните и държавни управници все още не са успели да изяснят, дали е по-хубаво да има пари или да няма дрога.