Индонезия - Ява и Суматра › Брастаги

Дженки (eugenia aromatica) – твърда черупка, подобна на кафява мида, под която има голяма ядка със зелена тънка кора и леко горчив вкус.

В главата ми по едно време кръжеше идеята да отида до Банда Аче и да разгледам последствията от цунамито. През областите само на 200 км на юг не се виждаха никакви поражения и по целия ми път, единствено островите Ниас до град Сиболга бяха дали около 100 жертви. Но думата цунами се бе закотвила здраво в речника на местните и на президента Сусило бе излезнал прякора Сунами. Още Септември 2004 той бе обещал да отвори Аче за чужденците и сега обещанията му, макар и непредвидено се сбъдваха. Наблюдавах и друг пример, когато в Бандар Лампунг местен зашлеви шамар на 3-4 годишно дете с цигара в устата. Шамарът бе толкова силен, че детето се претърколи на земята и неволно изплю цигарата, а човекът се засмя към мен и промълви – “цунами”… но аз впоследствие се отказах от цунами-туризма по няколко причини. От всички провинции визата ми не важеше само за Аче, Амбон и Ирианджая, но в страна, корумпирана като Индонезия, това бе най-малкият проблем; очаквах, че при толкова доброволци и помощници от ООН, Европа и Америка цените на хотели, прехрана и транспорт ще са нараснали болезнено; в Аче по същото време върлуваха не само маларични епидемии и най-вече в Аче не бе останало нищо за гледане. Така като последен град в северна Суматра посетих Брастаги, а Брастаги е на високо в планините, където жегата и комарите нямат никакъв шанс. По пътя се качих на раздрънкан междуселски автобус и след известно време закрепихме на покрива около 20 бидона арак от плода енау – местно, слабо и бяло на цвят вино. Само след 10 минути аракът започна да се разлива по стъклата и всички пътници ги затвориха плътно, доколкото това бе възможно. Бавно се разнесе сладка, прокиснала миризма, дрехите на пътниците започнаха да попиват от арака, капещ през дупки и прозорци и само след още 10 минути вече не можеше да се види нищо навън през струите по побелелите стъкла. Така пристигнахме в Брастаги, където слизайки забелязах, че по главната улица на града се бе проточило огромно шествие. Хората празнуваха местния празник на цветята и плодовете и аракът бе предназначен вечерното настроение на тълпата. Тук местните са от народността Каро, кланят се предимно на Христос и покривите на къщите им също са уникални, но най-голяма атракция са два вулкана. Гунунг Сибаяк е само на 3 часа от града, а там под ръба на огромен кратер се вдигат бели пушеци от жълти дупки и въздухът е изпълнен с тежкия мирис на сяра. Около дупките се виждат селяни с лопати, които събират сярата и я смъкват до ниското, но гледката не е така впечатляваща както на Кава Иджен в източна Ява. След Сибаяк пътят се спуска по хиляди стълби, през джунгла, папрат и бамбукова гора, стигайки до малко селце с парещи извори, където престоят в басейн е задължителен за всеки уморен пътник. Другият вулкан (Гунунг Синабунг) е по-изолиран и труден за качване, но и двата върха се виждат над облаците от малък хълм над Брастаги, до който се стига с микробус.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания