Гвинея › Фело Колима
Около Лабе има доста неща за гледане, но след като поговорих с един шофьор на мото-такси от Сиера Леоне (“да видиш какъв модерен град е Фритаун – тия тука са направо селяни”) той спомена върха Фело Колима и водопадите Сонсоре. С питане стигнах до стадиона, а точно от тревата му на около 10 км на юг се виждаше обрасъл зелен връх с формата на нос на човек в легнало положение. Поех в тази посока, излезнах извън града, минах през някакви махали, през хълмове и долинки и когато имах изглед към Фело Колима коригирах посоките. Интересно е да се търси пътеката към непознат връх без карта и без пътеводител, но знаеш ли името му няма страшно и винаги се намира кой да те упъти. По някое време изникнаха две петгодишни деца, които се появиха с викове “тумбаки-тумбаки”, задминаха ме бавно и почнаха да вървят на 20 метра от пред. Спираха на разклоненията и ме изчакваха, а после посочваха наляво или надясно, избързваха и пак се спираха на следващия разклон. Да си вземеш гид е все едно да отидеш на проститутка, но в случая нямах нищо против децата, които се чувстваха все по-спокойно и по-уверено в присъствието ми. Заприказвахме се със знаци, минавахме през огради, дворове и къщи, а когато прекалено се отдалечихме от селото и територията им, те също започнаха да бъркат пътеките. В началото (без много свян) ни упъти една негърка гола над кръста, но постепенно децата все повече и повече се лутаха и чудеха накъде да тръгнат. Зацепихме към едно възвишение и на следващата къща се разбра, че съвсем не сме натам. За нас се залепиха още 3 деца на същата възраст и така гидовете станаха 5 малки негърчета. Бях взел 3 литра вода и малко бисквити, които свършиха почти мигновено, но след като преджапахме реката, се спуснахме до водопадите Сонсоре и там налях вода, а те направиха първите в живота си снимки. След малко продължихме към върха, а пътеката се стесняваше докато напълно изчезна. Тръгнахме уверено само в посока нагоре из гората, а някъде отстрани между дивите банани скачаха маймуни. Не знам колко змии е имало в шумата под краката ни, но по някое време стигнахме ожулени и издраскани на 50 метра под върха. Проблемът беше, че ни делеше отвесна стена (предполагам в горната част на ноздрите), която не можеше да се мине без въже, още по-малко с детската градина. Пробвах да подсечем върха някъде настрани и да излезем на полегатата част на носа, но растителността беше толкова избуяла и гъста, че не ми остана нищо друго освен да свиря отбой. Ходил съм и по Хималаите и по Алпите, но винаги ми е било най-трудно да се катеря по върхове между 1000 и 2000 метра. Няма да забравя един индонезийски сипей, по който драпах цели 2 часа без никакъв прогрес, така че записах и Фело Колима в тази графа и тръгнахме да слизаме. На връщане децата спряха на полянка с изсъхнали дърва и решиха да вземат колкото могат от тях за вкъщи. (Най-богатите африканци готвят на газ, по-бедните – на въглища и най-бедните – на дърва. Да кажеш на африканец – “ти готвиш на дърва”- си е направо обида, а 1 кубик нареден покрай пътя струва малко повече от 1 кибрит в България). Едното от децата свали колана на гащите си и върза голям сноп дърва с него. Друго свали пуловера и върза друг сноп с ръкавите му, а третото си носеше здраво въже. Когато сноповете бяха така завързани, че да не се разпиляват, децата накъсаха дебели и меки листа от гората, които подложиха като възглавници на главите си. След това си помогнаха с вдигането на сноповете и закрепиха балите отгоре. На първото постоянно му падаха гащите, а второто припкаше полуголо докато стигнем селото, но все пак дървата стигнаха до домовете им. Аз също раздадох по някой франк, така че родителите им са останали доволни. Бързо минава детството на децата в Африка и повечето от тях мислят за прехраната или даже получават професия още преди да се научат да четат и пишат. Виждал съм как малко дете разглобява двигателя на Пежо 505 и как десетгодишните деца носят винкели и тръби на главите си. Петгодишните продават вода и сервират на чичковците с няколкомесечни братчета на гърба си, други карат лодки, а трети чистят и търгуват на семейните сергии. Свободно време имат най-вече бебетата, които се търкалят и си играят в прахта по пазарите или калта по улиците – навсякъде там, където ние се позамисляме дали да стъпим. След всичко това е учудващо, че в Африка има толкова деца, които ходят на училище. И повечето от тях се радват, че изобщо могат да си го позволят.
Снимки от всички пътувания
 |