Пето чудо – Тонле Сап и Меконг. На няколко километра от Сием Реап се намира голямото езеро, наречено от местните Тонле Сап, което на кхмерски значи “голямо езеро”. Пътувайки с велосипед натам и от двете страни на пътя се виждат реки, канали и малки селца от малки сламени къщурки на колци. Когато селцата свършат, пред очите ви в дясно се открива висок хълм с храм (за който понякога не трябва входен билет от Сокимекс) а от ляво се простират с километри безкрайни полета, по които се виждат прогнили и самотни дървени лодки. Площта на езерото е около 2500 км2, но това е само през сухия сезон. Когато от Май/Юни заструят дъждовете и водите на жълтия, величествен Меконг започнат плавно да прииждат, площта на езерото става 4 пъти по-голяма. Така в зависимост от времето Тонле Сап се намира между 10 и 30 км южно от Сием Реап. Аз пътувах около 30 км преди да стигна до пристанището, което удивително приличаше на судански номадски пазар с паянтови платнени колиби, мръсни деца и ситен пясък, завихрящ се от свежия езерен вятър. Платнените колиби може за няколко часа да се вдигнат и преместят отново на сухо, а по езерото има и безброй къщи, вдигнати на понтони. Когато нивото на Тонле Сап се качи е нужно да се побие само един кей и новото пристанище изглежда по същия начин на примерно километър от старото. След десетина дни намерих и разковничето на феномена Тонле Сап в Пном Пен. В града с четирите лица (по едно за всяка река), близко до кралския дворец, Меконг X-образно се разделя на три – реката Тонле Сап поема към голямото езеро, а течението на Долен Меконг и Басак води на юг към Виетнам, където след стотина километра двете реки се преплитат отново в един безкраен лабиринт – наречен меконгската делта. Течението на реката Тонле Сап е от Меконг към езерото в дъждовния сезон и обратно през сухия, а някъде Май в столицата се устройват големи тържества и церемонии с лодки в деня, когато реката сменя посоката на течението си. Така Тонле Сап играе ролята на един огромен регулатор – и ако над Пном Пен Меконг често погажда номера на местните, виетнамската делта винаги е с константно ниво. Какво друго прави впечатление по Меконг? Хората около всяка голяма река, била тя Янгдзе, Жълтата Река или Нил, си приличат. По същия начин заселниците на Тибет, дори и по външен вид, напомнят повече на индианец от перуанските Анди, отколкото на китаец или индиец. Спрях се за няколко дни в малко градче на Меконг, наречено Краче (което местните произнасят точно по български) и селяните наоколо, лодкарите, шлеповете и децата, плуващи покрай брега неминуемо съживиха нилските ми спомени. Липсваха камилите и водните помпи, напояващи судански ниви, затова пък тук по къщите имаше вързани маймуни, но всичко останало, от биволите до палмите бе пак на обичайното си място. Разликата между меконгския и нилския бивол, както и между палмата с фурми или ветриловидната палма, е минимална в сравнение с тежкия отпечатък на реката върху хората. На 20 км северно от град Краче имах възможност да наблюдавам и сладководни делфини стигащи до 3 метра и 30 годишна възраст. Те обитават водите между границата Камбоджа/Лаос и виетнамската делта, но със сигурност може да се видят само след няколко часа чакане от платформа с изглед над цялата местност. Гледката не е особено впечатляваща, но пристигнат ли веднъж, делфините игриво излизат на стада на повърхността, поемайки въздух през броени минути. Новината бързо се разчу, съдейки по нарастващата тълпа от местни зяпачи и туристи, изсипвани от микробуси, а аз се запътих още няколко километра на север, където се отклоних от главния път, спирайки едва в ниското при малка лодка, поклащаща се спокойно над огромната река. Лодката бе обитавана от семейство с три малки деца, под тръстиковия навес малка говоряща птичка пърхаше в кафез, някъде нависоко бе вдигната ръждива антена, а след време пристигна и бащата с още един кафез и децата любопитно се скупчиха около него. Наблизо се виждаше малък пясъчен остров с палми, а около него в плиткото други деца, събираха в плетени кошници рачета, каквито за 500 риела продава всяка крайпътна колиба. Седнах на брега и наблюдавайки всеки малък детайл наоколо си представих хиляди генерации от селяни, рибари и лодкари по Нил, по Меконг и по Янгдзе, които са вършели и ще вършат с векове същата тази обикновена, но къртовска работа, превръщаща водата от неприятел в помощник. Усетих как времето застива и как пространството се размива около единствения човек на земята, който живее на една единствена река.