Трето чудо – транспорт. Още в пограничния Пойпет ми направи впечатление липсата на автобуси. Хората вместо това се возеха на платформи, дърпани от мотори, на платформите на открити джипове, на биволски каруци и на всякакви приспособления с по 2-3 колела. На няколко пъти, при спиране и слизане, предната гума на моторите се вдигаше във въздуха заедно с шофьора, а тълпата се изсипваше от задната част на количката като пясък от самосвал. В последствие намерих и автобусите, които обслужват само няколко града, между които по случайност има асфалтови пътища… обикновените пътища са покрити със сгурия, осеяни с хиляди дупки и насечени от изсъхнали реки, през които само при късмет има железни полуразбити и полуразпаднати мостове. На няколко пъти се возих на откритата платформа на джип, където на около 5-6 м2 пространство се събират (по скоро наблъскват) около 25 човека плюс багажа, чувалите, децата и задължително 1-2 мотора. Моторите се връзват вертикално с въжета – така те не само заемат, но и създават допълнително място за още хора, които се качват и возят на седалките им. В затворената кабина на джипа (където цената е по-висока) обикновено има 6 души плюс шофьора, а върху кабината има място за още четирима. Най-смелият се вози на лявата част на капака, за да не закрива гледката на шофьора – така рекордът от 36 плащащи пътника бе поставен между Сием Реап и Сисофон, на няколко пъти още стопаджии се опитваха да намерят място из безформената купчина, но не успяваха – джипът бе пълен до край. Невъзможно е да си представите какво се получава, когато цялата тълпа в един момент огладнее и започне да се тъпче с ориз, тофу и мазни мръвки, а джипът неистово и пъклено се носи над дупките и червената земя, завихряща се на прашни облаци, поглъщащи пейзажа наоколо и проникващи по дробове, коса, кожа и дрехи – навсякъде. След такива пътувания краката ми винаги бяха изтръпнали и вкочанени, а брадата и дрехите се оцветяваха в розово, но гледката на мотори, натоварили по 40-50 кокошки, няколко клетки с плъхове или 3 живи прасета, вързани зад водача, донякъде възнаграждаваше за несгодите. Друга натрапчива гледка бяха и местните бензиностанции, които (дори и като махнем факта, че всички бензинджии са заклети пушачи) само в най-редки случаи работят според бедните ни представи. Обикновено на бензиностанциите няма ток, колонките са разбити, а вместо брояч върху тях са закрепени няколко шишета с дизел и бензин, различаващи се само по цвят и цена. До шишетата има ръчна помпа, която води към бидоните с гориво, а наоколо се търкалят празни стъклени бутилки. Може би тук му е мястото да спомена, че в Камбоджа не видях нито един мотоциклет с номер. Половината от колите бяха също без номера, а полицаите, които на места се заяждаха за претоварени джипове, автомобили и автобуси не правеха никога проблем за липсващ номер. Може би тук трябва да спомена, че в Камбоджа няма никакъв градски транспорт и тази задача се поема от мотористите, които разкарват пътници (даже с огромен багаж) насам-натам срещу скромно заплащане. В същото време се виждаха много междуградски автобуси с лепенки “Градски транспорт Пном Пен”, но не можах да вникна докрай в тази мистерия – не разбрах нито кой бе дал парите, нито кой бе ги взел. И не на последно място трябва да спомена, че влакът в Камбоджа (той е само един) се движи от Пном Пен към Сисофон само на нечетно число (и четно в обратна посока), тръгвайки някъде към 6:30 от огромната, призрачна столична гара. До преди няколко години министерството на транспорта в Камбоджа не издаваше билети за влак на чужденци – идеята бе, че освен катастрофите, влаковете са пълни с бандити и билетите може да бъдат използвани като доказателство при евентуални съдебни искове срещу държавата. Но в резултат на тези радикални мерки туристите пробвали какво ще стане ако се возят без билет, видели че никой не ги контролира и разгласили новината. За жалост, през 2005 година тази мъдра политиката вече бе коригирана, билетът за чужденец струваше 2 пъти по-скъпо от нормалната цена за превоз и не успях да се кача на влак… отделно че трябваше да чакам два дни до следващия, който заминаваше за там, от където току-що идвах.