Индонезия - Ява и Суматра › Борободур

Дуку (lansium domesticum) – малък жълт плод с големината на орех или дребен картоф. Еластичната жълта обвивка може да се бели без нож, а под нея има 3-7 полупрозрачни скилидки с вкус на грозде и ананас. Някои от тях имат гроздови семки.

Ява е известна също с огромните си будистки храмове в Прамбанан и Боробудур, като този в Боробудур е най-големият в света. Пристигам в Прамбанан и се запътвам към храма между тълпи от местни туристи и продавачи на сувенири. Стигам до гишето за билети и там гордо ми съобщават, че входът за чужденци е 10$. Държавата е дала под аренда храма на хора с много връзки и пари (както и у нас се случва – за жълти стотинки) и смятам, че е нагло точно те да искат от мен сума, равняваща се на 1/4 от месечния доход но нормалния “безработен” индонезиец. Отивам до гишето за местни и там сумата е 70 цента, но никой не поиска да ми издаде билет без лична карта на постоянно пребиваващ чужденец . Бързо прецених двете възможности – да помоля някой индонезиец да ми купи билет или да влезна през оградата и се спрях на втория вариант. На 1 км от входа забелязах как малки деца ритаха вътре и като котка надушила топлото мляко се промъкнах през полузаключена врата до тях. В Прамбанан има 4 големи храма и аз бях почти на четвъртия. Нямаше ни хора, ни пазачи, спокойно влезнах по стълбище през камъните на храма и между ступите намерих боклукчийско кошче с билет за 70 цента, който легализира престоя ми. И после се започна едно разглеждане – влезнах срещу тълпите на изхода на първия храм, побъбрих с пазачите, снимах се с всички местни и даже не стана нужда да показвам билета. Забележително е че наред с Буда, в Прамбанан имаше статуи на Ганеша (хиндуистко божество) и войни-пазачи също нетипични за будистките храмове. Подобна история се разигра и в Боробудур, където даже не си направих труда да потърся входа, а направо започнах да обикалям. Пак деца ми показаха стълби от бамбук през оградата, този път на 2 км от началото на обиколката и след като вече знаех, че вътре никой не се интересува от билет, не се порових из кофите. Другият майтап бе, че за да спестя тези 2 км на връщане, почти половин час търсих истинския изход/вход и местните се забавляваха с глупостта на чужденеца, който е склерозирал толкова бързо. Камъните на храма в Боробудур са сглобени майсторски с жлебове подобно на крепостите до перуанския Куско и целият монумент е вдигнат на няколко етажа, като последният е събрал десетки ступи с формата на камбани. След обяд небето причернява и отново се излива топъл, продължителен дъжд, но повърхността на храма е така равна и така майсторски отвежда водата надолу, че само 5 минути след това няма и следа от локви. Най-гротескната част от посещението ми на Боробудур започна, когато разбрах, че наред с храма и чужденците са почти толкова голяма атракция за местните. Има ме снимам сигурно на 50 филма в този ден и опашки от ученици идваха да потренират английския си при мен. Някои носеха тетрадки, в които се разписвах. Предполагам, че им ги искаха като доказателство, че се упражняват от училище, а други деца в предучилищна възраст просто копираха сценки от телевизора, където рок-звезди и тенесисти раздават автографи. Подобни постановки ме придружаваха през целия ми път до Суматра – имаше дни, когато приказвах и се снимах с цели училища, но обикновено давах по снимка и подпис само на първото дете, защото не исках да ги режа веднага.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания