Лаос › Виентян
След тази саванакетска увертюра, продължих към Виентян или Виенг Чан както тук се произнася името на столицата, която иначе е доста провинциална с небрежно разхвърляни 3-4 етажни колониални сгради около множество от еднопосочни улици. За гордост на местните трябва да спомена също, че вече се планира хотел на 14 етажа, но той (ако изобщо бъде завършен) за дълго време ще е единственото изключение на пейзажа северно от Меконг. Подобно на Париж и Виентян има своята триумфална арка, но изгледът от нея е невпечатляващ, тъй като градът е прекалено равен и без ориентирни точки. Само ступите и храмовете в столицата допринасят за нейния специфичен чар, а ступите всъщност са масивни религиозни постройки с формата на камбана, в които обикновено са зазидани будистки реликви. Около пътищата се срещат и миниатюрни ступи, където след кремация се погребват останките от мъртвите, но те имат само епизодичен характер. Черната ступа е една от първите постройки в града, вдигната с цел да опази Лаос от набезите на сиамците (Тайланд). Малко след построяването и Виентян бива опожарен от същите тези сиамци, така че ступата е изоставена и в момента по-скоро зеленясва от буйната растителност. Най-изящен и величествен е храмът при една друга ступа, намираща се на няколко километра от центъра. Златната ступа определено си заслужава поглед от близо, а до нея има огромен манастирски комплекс с хубава модерна архитектура. Монаси се наричат само тези от отшелниците навършили 20 години, а другите все още са новаци. Правилата, установени от будистките кодекси са 10 за новаците, 227 за монасите и още повече за монахините, а освен основните – да носиш роба, да стрижеш коса и брада на пълнолуние, да не лъжеш, да живееш от милостиня, да не пиеш алкохол, да ядеш и да се молиш по два пъти на ден, да не докосваш жена и да не убиваш – има и такива като – да не носиш часовник, да не шофираш, да не караш колело, да нямаш джобове и т.н. По навик се заприказвах с новака Саси, който добре описа един ден от живота си в манастира – събуждането е в 4:00 часа (забравих да питам дали будилниците са разрешени, но въпреки забраната на ръчни часовници във всеки манастир има по един стенен), последвано от религиозно четене, хигиена и молитва. Още преди 6:00 монасите тръгват на “парад” по улиците. Местните жени вече са подредени с тенджери и тигани по маршрута на парада и слагат по щипка ориз или лъжица гозба в паничките им. След това монасите закусват от събраната каша и започват училище. Предметите включват основно религия, будистка история и будистките кодекси, но също математика, география, химия или английски и пали (език от индо-германската група отдавна изчезнал в Индия; тъй като основните канони в Теравада-та са писани на пали той все още се използва по страните от това течение на будизма). Към 12:00 става време за обяд – последната храна за деня – а следобедът отново е посветен на образованието. Втората баня и молитва са някъде към 17:00 часа, а вечерта е време за медитация и дребна работа из манастира. Имаше хиляди неща, за които Саси не бе чувал, така че му разказах какво представлява снега и как изглеждат пролетта, есента и зимата. Споменах за снежните човеци, шапките, шаловете, ръкавиците и боевете със снежни топки, обясних как е устроен водопроводът и канализацията на град София и какво е това морето. Той малко се позачуди от факта, че солената вода не можела да се пие, но това явно не бе толкова важно, защото Саси разбираше от важните неща. Едва навършил 15 години, думите му звучаха мъдро и изключително зряло. Само на моменти, доволно потривайки ръце, той издаваше възрастта си и лицето му се озаряваше в безгрижна детска усмивка, но през останалото време новакът демонстрираше една смирена и дълбока увереност, липсваща в много от хората с два пъти повече изживяни години.
Снимки от всички пътувания
 |