По външен вид местните коренно се различаваха от виетнамците. Много от тях бяха черни като бенгалци, а Лаос бе и първата сравнително бедна страна, където се срещаха тълпи от дебели хора. Заслуга явно на питейните гъсеници, гущери и прилепи… но както и да е – след виетнамския стрес хората изглеждаха доста непринудени и спокойни. Много от тях танцуваха и волно подпяваха мелодичен лаоски фолк, търговците не надуваха (много) цените за чужденци и повечето смятаха кефа си за по-важен от печалбата. Когато не се трудеха, жените караха мотори винаги с чадър, предпазващ от слънце, дъжд, вятър, радиация, зли погледи или нещо друго. А мъжете играеха на карти и пиеха бира или местното “уиски лао” дори и през кратките си работни интервали. Езикът Лао е близък до тайландския, но азбуката е друга, което нямаше особено значение за мен – въпреки това се научих да спазвам някои елементарни правила. Първата дума от всеки разговор е “Сабайди”. “Сабайди” значи “Как си?”, а отговорът също е “Сабайди”, което се превежда – “Добре съм. Ти как си?”. За да се избегнат повече сабайди-та след това може да станеш по-конкретен, а тъй като лаосците общо-взето са вежливи хора е хубаво ако вметнеш и няколко “кап чай”-а (благодаря) между салатата от английски, български и тайландски, чрез която обикновено общуваш с местните. Но често може да се вникне в душевния свят на лаосците и без дума – ако видиш охрана да спи на служебна възглавница върху пейка на 10м от охранявания обект и на 50см от собствения си мотор или когато срещнеш военен, понесъл калашник със счупена цев в едната ръка и живо прасенце, грухтящо от малка кошница – в другата. Грижите, часовникът и стресът със сигурност не са лаоско изобретение.