Индия - Равнините › Послепис
Всъщност азиатското ми пътуване свърши до тук. След толкова безболезнени визи по пътя си точно иранската виза (от Индия) се оказа костелив орех и даже след 50 дни нямаше никакъв отговор от Техеран. Един германец спомена, че е получил транзитна виза на границата, но и да е вярно – само за седмица вече не бих тръгнал ни към Иран, ни към Перник. Намерих изгоден самолетен билет за Истанбул и реших да се прибера в България преди празниците. Съкратих Пакистан, Иран и Турция (която що-годе познавам), така че след само 500 дни из Азия се завърнах в София, а на 1 Януари си припомних и гледката от Мусала. Доволен съм дори от завършека на пътуването – “мечтите изживяни от край до край умират безвъзвратно и завинаги, за разлика от полусбъднатите… а те раждат нови мечти”. Крайно време е да добавя, че “Аз”-ът на азиатските пътеписи е колективна фигура от двама души. Човекът, чието име липсваше досега и с когото споделях радост, щастие, несгоди и храната в Камбоджа е 63-годишния ми баща Иван Варошанов. И ако аз бях организатор, летописец и мотор на това пътуване, той си остава неговият истински герой…
Снимки от всички пътувания
 |