Индия - Хималаите › Ладакски села
Няма да се спирам на туристическите атракции в Ле, защото интересното по-скоро бе друго. Главният административен център на Ладак се намира в котловина на 3500 метра между жълти, сухи, песъчливи баири и високи бели планински хребети. Южно от града минава Инд, а цялата местност наоколо, подобно на Тибет е едно високопланинско плато. Въпреки надморската височина навсякъде растат върби, тополи, ябълки, орехи и зарзали, които постепенно изчезват под 4000 метра. По селата в момента дружно се събира реколтата от ечемика, ръжта и житото, която трябва да стигне за дългите зимни (и изолирани от света) месеци. Насъбраните кайсии сега съхнат по скалите, заедно с треви и билки – също за зимата. По нивите се разнася монотонна ладакска жътварска песен, един подпява, други пригласят, всички товарят балите на магарета, а волове тъпчат златистите снопове. Животновъдите отглеждат също кози, крави, якове и така типичната за Ладак кръстоска между крава и як – наречена “дзо”, а освен месо и мляко, се ползват също кожата, копитата и опашката на добитъка. Рогата му красят будистките камъни по върхове и превали, а от костилките на зарзалите местните правят олио – в “пустинята” почти нищо не се изхвърля, а всяко нещо намира своето епизодично предназначение. Изнесох се с автобус към Саспол, купих малко готови супи, домати, панир (индийско сирене) и чапати (индийски хляб от брашно и сода), напъхах всичко в малка раница заедно със спалния чувал и прекосих моста на Инд в посока Алчи. По пътя минават претъпкани джипове, други туристи са наели керван от катъри, за да пренесат палатки, подвижни кухни, неопрени, бързовари, обувки на токчета или бални рокли, но преходите за мен са удоволствие само при липсата на излишен багаж. Алчи се оказа малко село с туристически манастир, а от местните разбрах, че Чилинг е на 2 дни път (според тях разстоянието от Манали до Ле, по което кретах 2 дни с автобус, можело да се вземе за 3 дни пешком). При моят вариант бях вързан със села и преспиването по селски къщи, така че както често се случва, набързо смених маршрута – “може да се изгуби единствено човек, който има някаква крайна цел”. На другият ден отново се върнах към Саспол, но не пресякох по моста и продължих надолу по течението. Долината на реката плавно се превръща в дефиле и след като подминеш няколко бедни селца се откриват зъбери и от ляво и от дясно. Ниските части на склоновете от занскарския дял са терасирани от селяните, а след още няколко километра пътечката напуска Инд и следвайки неин малък приток се забива плавно нагоре към скали и сипеи (поради изключителната ерозия пътеките в Ладак най-вече са по речните корита). Надвечер стигнах до Мангю, селце с уникално разположение на висока скала и намерих подслон при местния учител по математика. Приземният етаж на ладакската къща най-често е от камък, зидан с кал или цимент. Малки прозорчета без стъкла служат за вентилация през лятото. Нагоре на гредоред се нареждат обли тополови греди, а върху тях се слагат клони. Насипва се земя, която служи за под на първия етаж, а горният зид е от кирпич. В къщата, според големината на семейството, има няколко малки спални и една огромна кухня. В спалните помещения се седи/лежи на дюшеци, пред тях са поставени ниски маси а до стените са разхвърляни (обикновено) мръсни възглавници. Кухнята се използва и като всекидневна, а едната и стена задължително е закрита от рафтове, по които като аптекарски шишета са наредени многобройни бакърени съдове. Водата по къщите е единствено тази, която си донесеш от реката или селската чешма, а тоалетната е стая с дупка (или две – една зад друга), която открива гледка към долната стая. Тук човешките изпражнения също са ценна суровина. Вратите както по цяла Азия са прекалено ниски, но главата ми на места вече бе придобила гранитна твърдост. След Мангю се върнах отново към Инд, за да заредя провизии и поех по друг неин приток на север. Не знаех къде точно да търся Янгтанг – следващото село – но късно следобед се качих на един малък връх, пълен със скални яребици и се ориентирах. Влезнах в голямо село, но всичко изглеждаше запустяло и наоколо нямаше жива душа. Белите къщи бяха обитаеми, но вратите им се полюшваха, скърцаха и тряскаха като във филм на Енио Мориконе. Липсваше само хармониката… Запътих се към нивите, където всички събираха балите, но първото впечатление този път не ме излъга и селото се оказа наистина негостоприемно. Намерих празна и непорутена къща до диспансера, събрах малко съчки и ги натрупах върху студения под. Не спах дълбоко и още преди изгрев се събудих от студ (и разстройство), но накладох огън и се стоплих. След малко някакви селяни дойдоха и провериха какво гори, но бързо си заминаха, а аз рано-рано продължих към Ликир, което е едно от най-силните кътчета в тази част на платото. Манастирът там наистина си заслужава да се види въпреки туристите, а гледката във всяка посока е приказна. Останах два дни в околностите и най-накрая покрай дефилето на река Занскар стигнах, макар и по доста по-обиколен път до Чилинг (село от две къщи с възможност за спане, но без никакво наличие на провизии). Всъщност това е основният проблем по тези местности – ако не водиш няколко катъра с теб никога не знаеш къде ще намериш храна. Селяните използват преимуществото си и обикновено ще те нагостят за 5$, а после ще поискат още 5 за стая, но понякога местните ще те заведат в мазето на къща, която съвсем не прилича на магазин, а продава стоки от Ле само с 10% надценка. Такава информация няма в нито един пътеводител и слава Богу. Много по-интересно е да я събереш сам, ако не умреш от глад или нощно измръзване. Вариант “катър” струва над 20$ на калпак на ден.
Снимки от всички пътувания
 |