Мароко › Есауира
Нужни ми бяха два часа на припек и литър ментов чай, за да престана да треперя. Мароканският ритуал за приготвянето на чай е в една лига с китайския – ментата идва напарена в бляскав чайник, който се поднася заедно с малки чаши и килограми захар на бучки. Пускаш една след друга бучките при ментовите листа и преди да прелее, пресипваш чайника в чашите и чашите в чайника, чайника в чашите и чашите в чайника. Така над 5 минути, ако имаш нерви. Иначе захарта посмъртно няма да се разтвори, а ще липсва и пяната, грешка – каймака отгоре. Резултатът е нещо с вкуса и вискозитета на рядък ментов мед. А Есауира е градче на морето, напомнящо Несебър или Созопол с повече от един сувенирен магазин на калпак турист. Не липсват нито художници, нито камили, по плажа ритат мач поне 20 отбора, а опашката от файтони се губи чак на хоризонта. Но тези градчета винаги са интересни по периферията. На север, далеч от медината, започва кварталът СМЪРДЯЩ КАНСКИ, през който с умиление изникват спомените за развалени яйца или войнишки партенки. По улицата съхнат безчет жълти, лилави и черни кожи, опънати на дървени табли, а из дворовете мъже по долно бельо се показват над бедрата от широки избелели вани, пълни с вода, ХИМИКАЛИ и кожи. Други смъкват с рендета боклуците или опъват кожите, а трети просто си бърборят през СМРАДТА. Боклукчийството изглежда благородна професия. Вадя няколко цигари и ги подавам на един от клетниците, но той разтваря риза, за да ги пусна в пазвата му – за привечер, когато след дълга баня, и иншаала малко по-чисти и благоуханни те ще запалят, преди да се сгромолясат хъркащи до дебелите задници на жените си. На юг от медината се намира пристанището. Сандалите ми газят на смрачаване върху настилка от сардели, вътрешности и сардини. Повечето лодки и кораби вече са се прибрали и пълнят улова на деня в каси с лед, натоварени на камиони с бръмчащи двигатели. Милион чайки и албатроси се носят към залеза, а котки с провиснали тумбаци се разхождат лениво и лежат. Керван от колички откарва първокласната стока за рибната борса, а остатъкът се разпределя по пазара и между фабриките за консерви. Борсата е може би най-интересната сграда в Есауира. 6 платформи, всяка подобна на голям боксов ринг, заграден с тръби вместо въжета, образуват търга. На тях подреждат рибите, които ще осъмнат в Париж, Женева или поне Казабланка на купчини, така че купувачът да може добре да се огледа. Двама души се качват на ринга – единият събира наддаванията, а другият пише в мазен тефтер и раздава квитанции, които плащаш преди да получиш стоката. Между ринговете има пътеки с канали, в тях се стичат отпадъците, а отстрани са касите, кантарите и администрацията. Докато продават единия ринг, мият предния и подреждат следващия, работата върви като на конвейр, а по пода също са разхвърляни каси с лед и риби, които с изключение на акулите са ми непознати. През следващите дни се търкалям на плажа и зяпам сърфисти в далечината. Водата е топла по Коледа. Дано и днес да са изловили акулите.
Снимки от всички пътувания
 |