Смяна на кадър – главния пазар. На няколко пъти отговорих на подвикванията на местните с българското “кажи”. Учудващото е, че след това те загубваха интерес и подвикванията спираха. Оказа се, че на езика хауса думата “кажи” значи “тук” или нещо в този смисъл, вследствие на което те решаваха, че говоря езика им и преставаха да любопитстват. Минах покрай месарите, които заедно с облаците от мухи са неразделна част на всеки един пазар. Някои правеха пастърма, която съхнеше на маси, а други само режеха бутове и бъркаха до лакти в кървави купчини. Тъй като бях извадил апарата, един възрастен мъж се приближи до мен и помоли да го снимам. Снимката стана добра, а човекът си поиска бакшиш, но аз му обясних, че правя снимката за себе си и няма да я продавам. На другия ден пак го срещнах случайно на улицата и попитах – “Искаш ли да те снимам още веднъж?” Обаче този път той отказа с думите – “Не. Днес не съм се бръснал.” След месарите бяха “подредени” търговците с купчини дърва, а след тях на огромна площ бяха разхвърляни сандъци за квачки. Но най-интересна гледка наоколо бяха хората, рециклиращи джапанки, защото обикновената скъсана джапанка в Африка е само началото на една друга индустрия. Няколко майстори седяха по турски на земята, а пред всеки от тях имаше натрупани купчини от стари скъсаняци. Майсторите най-напред сортираха джапанките по някакви техни си критерии, а след това режеха едни части от едната купчина и други части от другата. Пред тях имаше малки мангалчета и с нагорещени железа те вулканизираха здравите остатъци от едните джапанки върху здравите подметки на другите. Така от около 10 чифта скъсаняци можеше да се получат 3-4 чифта почти нови джапанки, които се продаваха на съседната сергия. Изтърканите подметки се даваха на други майстори, които изрязваха от тях разноцветни уплътнения, а най-накрая децата отнасяха подметките надупчени като швейцарско сирене и другите жалки остатъци със себе си. Всъщност Зиндер бе и първият град по пътя ми, в който забелязах някой да мисли и за инфраструктура. Част от главните улици бе разкопана и хората, които иначе седят по улиците и безделничат, тук полагаха тръби. Трудът се вършеше естествено с най-примитивни средства, но все пак имаше и 1 багер и бетонни плоскости и най-вече желание за промяна. Изобщо Зиндер бе един спокоен и красив град, достоен за край на всяко едно пътуване.