Оставаха ми още броени дни за да се прибера в Ниамей, защото смятах да летя към Мароко, от където тръгнах преди 6 месеца. Така спрях и в Маради, но той бледнееше пред видяното досега. Това е нов град, преместен на ново място след някакъв тотален катаклизъм преди половин век. Главният булевард е особено натоварен, но страничните квартали са просторни и насечени на квадрати от пусти и широки пясъчни улици. Бях се запътил към джамията, когато видях огромно стадо кози и поех машинално след тях. Те щяха да ме заведат на пазара за животни. И наистина след няколко минути стадото стигна до огромно заградено място, към което се стичаха тълпи от продавачи, купувачи и обслужващ персонал. Гледки като тези отдавна не могат да се видят никъде из Европа, така че изкарах няколко часа при козите, магаретата, кравите и зебу-тата. Нямаше никакви камили, което още веднъж свидетелства за “безпътицата” на номадите, но се запознах с градските наместници, управата на пазара и едрите търговци смятащи, че съм дошъл да купувам цели стада. Предложиха ми да купя крава и теле за 300$, но след като обясних, че животните ще трябва да летят с мен за Мароко и че ще трябва да им вадя визи, те просто се отказаха да предлагат повече – всеки негър знае колко трудно е да събереш пари за самолет или да извадиш виза. Така след още 2 дни стигнах до Ниамей, отседнах пак в хотел “Мустак”, разгледах зелената либийска джамия и прашния хиподрум на столицата и хванах самолет за Казабланка. Вече съм писал предостатъчно за Мароко, но сега ще споделя само (по)следното – Тръгвайки навремето от Казабланка се движех с автобус. Всичко се променяше бавно. Минах през Западна Сахара и стигнах до Мавритания – лицата на хората почерняха, а температурите се вдигнаха. След това видях пустинята, започнах да се храня от легени и пресякох река Сенегал. Стигнах до черна Африка, до джунглата на Касаманс и т.н. и т.н. Когато човек се движи бавно, той плавно поема спектъра на промените и свиква лесно дори с най-лудото или най-различното. Прелитайки над цялото това разстояние за няколко часа на връщане изпаднах в малък шок. Мароко ми се стори по-цивилизовано място и от Европа и осъзнах, че не е много естествено да набиваш ориз и бурени от леген върху тръстикова рогозка. Дълго време наблюдавах с умиление един просяк, който бъркаше в кофа за боклук, само защото не бях виждал кофа от Уагадугу. Радвах се на цивилизацията и постепенно свиквах с нейния лукс, така както и навремето свиквах с неудобствата на Африка. Пристигнах в Мароко, но тази Африка, която и досега е оставила най-трайни спомени в мен бе вече някъде другаде.