Гана › Моле
След Болгатанга продължих към град Тамале. Най-известните реки в Гана са Черна, Бяла и Червена Волта, но през сухия период, когато посетих страната те не бяха особено впечатляващи, а цветовете им наподобяваха тези на Черни Осъм, Бели Искър и най-вече Сини Нил (единствено Жълтата Река е наистина жълта). Транспортът тук се оказа много по-евтин в сравнение със заобикалящите Гана франкофонски страни, а един от местните сподели, че преди време бензинът бил на още по-ниска цена. Но в последствие се наложило да я вдигнат – просто правителството не могло да се пребори с контрабандата към съседите. Тукашните микробуси се наричат тро-тро – побират колкото хора се наложи и возят като тротинетки. На слизане един хамалин ентусиаст си поиска половин долар, за да смъкне раницата ми от покрива. Даже я награби като се качих при него, но си покрещяхме 5 минути и накрая се предаде и я пусна. Тамале бе прекалено населен град за да му отделя повече внимание, но на 100-ина км от него се намира националният резерват Моле, който е най-големият по територия в Гана. За повечето резервати в Африка е нужно да наемеш джип и рейнджър, така че цените на сафарито започват от 50-100$. А Моле е едно приятно изключение – въпреки огромната територия, местата за водопой са ограничени и една 3 часова обиколка пеш е достатъчна, за да видиш и получиш представа за повечето от животните. След още няколко пререкания, свързани с цената на раницата ми, пристигнах в Ларабанго. Това село се намира на 6 км от входа на Моле и още на слизане от автобуса ме посрещнаха местните, които предлагаха квартири. Отседнах в стая с вентилатор и ламаринен покрив, принадлежаща на отсъстващ доброволец от „Корпуса на мира”, а тя се намираше в комплекс от островърхи сламени колиби на края на селото. Водата за миене беше кът, но успях да намеря една полупразна кофа с ръждива течност, която филтрирах за пиене. Храната в селото беше също оскъдна – „куку” в Гана се нарича един типичен сос от ферментирало просо и захар, а „маса” са пържените хапки, направени от тапиока. Третото и последно меню се състоеше от оризови топки с лют доматен сос и късчета риба. На другия ден станах рано – към 4:30. Посетих наклонената селска тоалетна, която беше пълна до горе с мърдаща маса от бели червеи и нахраних червеите. След това закусих, взех от ръждилката за пиене и потеглих към резервата. Времето беше свежо и бързо стигнах до входа. Там платих билет 4$ и след още 20 минути бях при хотелския комплекс, от където рано всяка сутрин потегля група из резервата. Водачът на групата бе черен рейнджър с пушка от втората световна, който се похвали колко бракониери изловил предния ден. Спуснахме се в ниското и първо се появиха антилопите. След тях дойде ред на дивите прасета, които тук все още имат човека за приятел и грухтейки те оставят да се доближиш на метър от тях. По някое време се появи и първият слон. Той живееше отделно от стадото и беше тръгнал на водопой, а рейнджърът предупреди, че слоновете не обичали да им пресичаш пътя – затова му дадохме предимство и го изчакахме. Любителите орнитолози биха се изкефили на червеношиестия пчелояд, а наоколо се показаха и първите маймуни. Папагалите и дивите пчели бяха обичайна гледка още преди входа на резервата и навсякъде от крайпътните дървета се разнасяше едно постоянно бзз-бзз-бзз-ткане. След още няколко вида плешивогъзи маймуни, които играеха по дърветата видяхме и стъпките на леопарди, които обаче се наблюдавали само нощем заедно с мравоядите адвак. Нямахме късмет да видим лъвовете, но след 2 часа стигнахме до обширно и заблатено езерце. На места повърхността на водата бе изпъкнала от очите на неподвижните крокодили, а след малко голямо слонско стадо ( > 20 екземпляра) се изкъпа в същото това езеро с крокодилите. Интересно бе, че въпреки липсата на хора, във вътрешността на резервата имаше цяла мрежа от пътеки, дири и даже кръстовища. Рейнджърът поясни, че тези пътеки са дело на животните, които се придвижват от езерото до бърлогите или пасбищата си. А след известно време пак видяхме слона единак и рейнджърът реши, че той трябва да е на 63 години. Слонските изпражнения са с такива размери, че в тях може да затънеш до колене, а рейнджърът разказа също, че този слон вече е прокуден от другите мъжкари на стадото и се подготвя за самотната си смърт. Какво става с труповете на слоновете? – попита един любознателен австралиец от групата. Рейнджърът обясни, че „месото отива в търбусите на лъвовете и леопардите, кожата я разкъсват чакалите и лешоядите, кокалите пращят между здравите зъби на хиените – в природата нищо не се губи”… „А слонските бивни ги продаваме на китайците” – щях да добавя аз, но си замълчах…
Снимки от всички пътувания
 |