Венецуела › Мерида

Мерида. Поселище на три реки и на около 1600 м. надморска височина в подножието на Андите. Предусетихме наближаването на Коледа по острата липса на хотелски стаи, но след час интензивно търсене намерихме съвсем приличен подслон. Подобно на Каракас и този курортен град е твърде продълговат, тъй като възможностите му за разрастване са само надолу или нагоре по тясното дефиле на р. Чама. Няколко модерни моста свързват кварталите от двете й страни, а летището е почти в центъра на града – пак поради оскъдицата от равни площи. Подадохме документи за колумбийска виза, а тя щеше да се забави около седмица, така че решихме да щипнем из баирите. Хора от цяла Венецуела идват по празниците в Мерида, бягайки към един малко по-умерен климат, а наличието на толкова туристи беше добре дошло, защото без особени напъни намерихме палатка, шалтета, газ и всичко друго, от което си зависим по високите части на планината. Купихме хляб, сирене, сухи супи, фъстъци, вафли и т.н., а после оставихме излишните неща в малките раници и рано рано потеглихме към Табай – селце, разположено на 15 км от Мерида, до което се стига с микробус за около 20 стотинки. Малко над селото се намира входът на националния парк “Сиера Невада”, където се регистрирахме и платихме символична такса за престоя и палаткуването си. Получихме и карта на местността, която заедно с компаса и малко сиво вещество пое ролята на гид… но местни планинари се срещаха сравнително често и нямаше толкова варианти за объркване на терена. Планинските пътеки във Венецуела, подобно на тези из Колумбия са изцяло без цветова маркировка и само каменните пирамидки, натрупани от такива като нас, служат за ориентация. Хижи тук също няма, което създава леко некомфортното за начинаещия, но абсолютно реалното и вдъхновяващо за опитния планинар усещане, че човек може да се осланя единствено на себе си. Досега нямахме нито един преход, започнат без кал до глезените (“сухият сезон” през месец Декември е едно доста относително понятие), така че първите 2-3 часа газихме, газихме и пак газихме през гора, храсти и малки реки, спускащи се от възвишенията над нас. Пътеката приличаше на пътека в ниските части на Витоша, само че обрасла от страни до такава степен, че напускането й и разминаването с други групи понякога си бяха чиста логистика. По обед започнаха да се виждат по-откритите части на Андите и каменни била, изчезващи в облаците, а след още 2 часа изкачили общо около 1200 м денивелация се спряхме на езерото Коромото. Двама местни се спускаха в окаян вид към ниското и тъй като запасите им от храна бяха свършили още предния ден ги почерпихме с малко бисквити и шоколад, след което разпънахме палатката и подгряхме пилешката чорба. Имаше все още широколистна гора, а и водата в езерото не бе никак студена, въпреки че се намирахме на 3300 м – тези височини по тези паралели отговарят на не повече от 1000-1500 м по българските и само малко преди разсъмване се наложи да се пъхнем в пуловерите. Следващата цел за деня беше Лагуна дел Суеро (Сметаненото езеро). Надморската му височина е около 4300 м и пътят до там бе не повече от 6 часа с почивките, но не искахме да катерим повече от 1000 м на ден заради аклиматизацията. Височинната болест е особено щедра на симптоми и силното главоболие или недостигът на въздух са само най-леките от тях, но липсата на апетит, повръщането или разстройството също могат да ти развалят планината. Общо взето е нормално в период на аклиматизация да се появят 2-3 леки симптома, но имаш ли повече от 5-6 едновременно, положението става сериозно. През този втори ден усещах болезнено само гънките на малкия си мозък и глътнах малко аспирин и нитроглицерин, а проблемите на Теди идваха предимно от тежестта на раницата й. 80-литровката на Ташев хич не се връзваше с ръста й, затова прередихме всичко наново и преразпределихме тежестта на багажа, така че всеки да носи оптимално тегло (тоест 2 шалтета и малко в едната раница, а останалото – в моята). Подминахме всъщност синята Лагуна Верде и най-накрая опънахме палатка пред Сметаненото езеро, което незнайно защо се оказа зелено. На юг се виждаха ледниците на Пико Бонплан (4900 м), а гледките на север с поредицата от зъбери напомняха уголемен вариант на Мальовишкото било. На третата сутрин се затопляхме по-продължително под лъчите на изгряващото слънце и после подкарахме с минимален багаж и само една раница по масивна и широка, но полегата стена, от където се спускаше тясна и неособено пълноводна глетчерна река. Стана ясно, че стандартният маршрут за Пико Хумболт (>4900 м) отдавна вече не минава от тук (явно имахме стара карта), но след няколко часа и още повече драпане по каменни отвеси се изкачихме на по-високо от многото разпръснати из района езера. На места катеренето си беше здрав адреналин (имаше и старо “фиксирано” въже за пране вързано в горната си част към камък), но все пак се ориентирахме по картата и намерихме начин как да се приберем от друго място, за да не слизаме по същия опасен маршрут. Голямото предимство на този скален вариант (като изключим и по-красивите му гледки) се оказа следното – макар и с трудности стигнахме до премка НАД стръмните склонове на ледника, стигащ в подножието на Пико Хумболт. От премката повървяхме все така нагоре по камъните до където можем, а там вече ледникът бе полегат, цепнатини липсваха и нямаше никаква нужда от котки, пикели или връзване. Само за 20 минути стигнахме до края на ледника и след още толкова минути бяхме на пирамидката на върха. Трябва да се отбележи, че за гледки, както тази от снимката трябва огромен късмет, а ние поехме надолу в мъгла, която постепенно се разпръсна към ниското. Спуснахме се по стръмния ледник, използвайки дирите на предните групи като стъпала, но се движехме крайно внимателно и гледахме да сме максимално близо до скалите. Най-последните метри обаче преодоляхме бързо и по традиция по задник и след още час два бяхме в къщи или по-точно в палатката. Чакаше ни постна пилешка чорба, ядки и шоколад – за кой ли пореден път. На четвъртия ден пак се събудихме в мъгла и още преди да тръгнем заваля обилно. Изчакахме да поспре и тръгнахме сравнително късно, но днешният маршрут (според картата) трябваше да бъде не особено дълъг и без много денивелации. Първият час вървяхме по сипей стръмно над мястото, където спахме и спряхме едва на най-високата му точка, наречена Ла Вентана (прозореца). След това отново падна мъгла и изгубихме пътеката, затъвайки в някакво обилно тресавище. Картата и цялата топография точно в тази част на маршрута се оказа пълна с грешки и вместо да движим по хоризонтала пред нас се появяваха все нови и нови порти. Въздухът също не стигаше… След 3 часа бяхме на базовия лагер на Пико Боливар (~5000 м), а там срещнахме група местни, които пристигаха от другата страна. Те малко се позачудиха, че сме направили обиколката без гид, но после обясниха подробно как да стигнем и до Пико Еспехо (4765 м) – последната точка от маршрута ни. Според мен имахме не повече от час до там, но те бяха категорични, че часовете са поне два и питаха дали носим въже. Отговорихме им уклончиво, а те ни изпроводиха с – “Е тогава Бог да е с вас”. Но и на финала нямаше прекалено стръмни изненади и рано следобед бяхме в подножието на Пико Еспехо, наречено “клоаката”. Повечето читатели сигурно вече се досещат, че щом има клоака, хората не ще да са много надалеч и наистина – само на час и нещо след върха бяхме отново в началната си точка – Мерида. Разстоянието до Пико Еспехо (което ни отне 4 дни) може да се премине и с кабинков лифт, строен от французите през 1958 година. Най-дългият и най-високият лифт на света са само някои от суперлативите му. А трите километра денивелация са най-добрата гаранция за всеки, решил да пробва що е то височинната болест – в случай че остане да преспи някъде около върха.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia