Венецуела › Коро

Чудно е, че сред цялата тази щедра природа, сред ляносите на юга, платата на Канаима или изобилието от вода в Андите и поречието на Ориноко във Венецуела все пак е останало и скромното място за една микропустиня. Северно от град Коро, на тесен провлак с размери от може би 20 на 5 км се намират Меданос де Коро – поредица от не твърде полегати и правилно очертани дюни. Климатът в този съвсем нетипичен участък, свързващ континента с полуостров Парагуана е виновен за постоянната суша и наличието на толкова бодливи храсти, гущери и зайци. През централната част на Меданос минава широко лентова магистрала и отдалечиш ли се на километър в страни, преставаш да чуваш постоянния вой на моторите. Фин пясък се завихря от силния вятър и танцува по хребетите както сняг върху планинско било през зимата. Дюните са сравнително високи и на пръв поглед наоколо природата изглежда точно както в Мавритания, Египет или Нигер, но въпреки всичко мозъкът с берберски инат отказва да възприеме тези лъжливи сигнали на сетивата. Най-завладяващата страна на пустинята е нейната необятност, празнота и самота. Нейният най-силен аспект, бих казал, е в главите ни, и ако не си пропътувал стотици километри до поредната живинка под формата на оазис или не си се влачил на „три дена път с камили”, не можеш да усетиш чара й. В близост до море, шосе или вода си само сред тонове пясък, но едва откъсвайки се от пъпната връв и захвърляйки осигуровката може да считаш, че си пристигнал в пустинята… Все пак – една истинска забележителност тук се оказа старият колониален център на Коро. Испанските сгради, дървените къщи от времената на Боливар и десетките и мрачни и стройни църкви, разхвърляни сред калдъръмени улици са изключително добре запазени точно заради сухия въздух и уникалния микроклимат, а голяма част от останалите постройки в тази бивша венецуелска столица е строена само с кирпич.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia