Мавритания › Мираж

На следващата сутрин потеглих към столицата – Нуакшот. Проблемът бе единствено в първите 15 км до разклона, а жълтият микробус днес нямаше да мине от тук. Излезнах на пътя и започнах поредния стоп. През първите 2 часа минаха без да спрат цели 2 джипа, а после отнякъде се появиха 3 красиви (по европейски) момичета, които си поискаха кадо. Обичам да подражавам на всички просещи по нещо от мен, така че и аз протегнах ръка напред и повторих – Кадо, кадо? А момичетата се засмяха по клюкарски, едната от тях се наведе, вдигна няколко камъчета от земята и ги сложи в дланта ми, след което те весело продължиха нанякъде. От тогава започнах и в продължение на 6 месеца кадосвах всички по пътя ми с малки камъни, а навлеците бързо ме зарязваха – реакцията ми бе прекалено нестандартна за “богат” бял човек. Започнах леко да съжалявам, че не тръгнах пеша, но на третия час мина трети джип, който ме взе и остави до разклона без да поиска пари – нещо, което никога повече не се повтори. На главния път хванах друг джип за Нуакшот, а той спираше често за още пътници, за храна, за чай и цигара. Джипът спираше също за молитва или за тоалетна, не отказвахме на изпаднали в нужда шофьори, а много пъти не разбирах изобщо причината за престоя. Белите чужденци в Африка имат репутацията на добри доктори, а доктор на арабски е “табиб”, от където идват всички разновидности на обръщения като тубиб, тубаб, туба, тумбаки и т.н. Първо една жена ме помоли да погледна червените като вино очи на петгодишното й хлапе, а после пътник от предната седалка се обърна към мен и промълви “тубиб-тубиб” показвайки подут от гной палец с размерите на чушка. И в двата случая пасувах – те и без това бяха тръгнали към столичната болница. По някое време към 3 следобед наблюдавах и най-типичния за пустинята феномен. Пътувахме на югозапад, а слънцето бе точно насреща ни и почти заслепяваше. И от двете страни, само под определен ъгъл (в посока напред, на 45 градуса от пътя) се виждаха езера в далечината. След броени минути езерата трябваше да бъдат вече в страни, но тогава те изчезваха и други езера се появяваха вместо тях на километри напред. Както вече знаех водоемите в пустинята не са така лесно откриваеми и всичко бе само резултат от една перфектна оптическа измама. А най-интересното е, че тази “фата моргана” се появяваше между реално съществуващи обекти – тоест и пред и зад езерата имаше дървета, скали и хълмове, които не се променяха с времето, а оставаха по местата си. Към 15:30 миражът престана и два часа след това пристигнахме в Нуакшот.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

Ден 21 - Мъглата се вдигна, но заблудихме и един французин.

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia