Лаос › Луанг Прабанг

Луанг Прабанг е древна лаоска столица, разположена (как би могло да бъде иначе) на Меконг и приютила десетки важни за страната манастири. На север Луанг Прабанг е ограден и от реката Кан, която се влива в Меконг, така че около устието и се получава нещо като малък полуостров. Десетки са забележителностите в околностите – на юг от града има красив водопад с няколко каскади, на север по Меконг може да се видят будистки пещери, а на изток преобладават обраслите хълмове и планини, чиито върхове се извисяват над облаците. В центъра на Луанг Прабанг се намира неголям хълм с манастир, на върха на хълма е вдигната бяла ступа, наблизо е полегнал позлатен Буда, а в твърдата скала има отпечатък от стъпката му. Буда никога не е бил по тези места, а и стъпката е дълга няколко метра, но това няма значение – около седмица преди моето идване един новак бе намерил точно там малка сова. Совата се казваше Чок, а наблизо в дърветата скачаше и маймуната Чук – това бяха любимците на манастира. Будистката забрана “не убивай” се отнася както за хората, така и за мравките (от там идва и вегетарианството), а животните играят важна роля в религията. Техни статуи се срещат навсякъде по храмовете – “Мукат” (на езика пали) се нарича свещената птица, символ на сила и дълголетие, която обикновено носи тежестта на целия храм, а “Сарабу” примерно е името на гущера-геко. Всяка статуя на Буда си има определена символика и име, а на една от всичките 44 статуи седмоглава “Нага” (змия или дракон) бди над него по време на молитва (“нага”-та често се вие като парапет по стълбищата на храмовете, а когато монасите започнат групом да се молят, един от тях задължително остава отвън и също се оглежда наоколо). Но всъщност малко се отклоних, защото целта на разказа бе малката сова Чок. Когато се изкачих привечер на хълма Пуси, за пръв път я видях до статуята на Буда. Тя въртеше глава на 360 градуса, правеше гримаси, кланяше се напред-назад като играчка на пружина и жълтите пръстени около зениците и игриво светеха. Въпреки че бях само на метър от нея, совата изобщо не се изплаши и даже започна да позира още повече щом извадих фотоапарат. Отначало помислих – тя е свикнала с тълпите от туристи, но после един новак спомена, че я намерил само преди седмица. На следващия ден пак отидох на хълма заради совата. Погледнах и зад Буда и в пещерата наблизо, но не можах да я открия. Досега не бях виждал по-интересно (диво) животно, така че и на третия ден изкачих всичките стъпала до горе. След около 10 минути намерих Чок зад статуята на Буда. Совата бе легнала по гръб и краката и почти стърчаха нагоре. Във времената на пилешки грипове и други такива болести я хванах с един вестник и викнах монасите, които разгънаха крилата и разклатиха главата и. Нямаше следи от болест или насилие, а пост-морталният преглед установи, че совата бе умряла най-много преди няколко часа – тялото все още бе еластично. “Какво ще я правиш?” попита един от монасите. “Ще я погреба”, отвърнах му аз и само попитах “Огън или земя?”. Не знаех дали животните при будистите също се кремират. “Ти я намери, затова я погреби както решиш за добре”. Монасите донесоха лопата, качихме се при полегналия Буда, до него изкопах малка дупка и сложих Чок заедно с вестника вътре. Обясних защо главата сочи на запад, поставих два камъка върху гроба, а монасите сложиха още няколко до тях. Явно им бе интересно да видят как погребват християните – дано само не търсят дълбок смисъл във вестника.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания