Всяко нещо в Китай си има система, която трябва да бъде разбрана, ако въобще искаш да оцелееш. Има система за намиране и уреждане на квартира, барака или колиба, система за купуване на билети за автобус или влак, система за пресичане на 12-лентов булевард с колело при червен светофар… Казано иначе все системи, за които китайският е нужен не толкова, за да ги разбереш, колкото за да ги изпълниш. Това ме принуди да науча числата от едно до сто, как е час и минута, които вървяха с ненужни фрази като “здрасти”, “довиждане” и “благодаря” и много по-нужни като “колко струва” и “маньо – конска пикня” (хиперругатня, която оглавява топ-листата на ругатните в Китай). Самите китайци имат много диалекти, но двете основни езикови форми – мандаринският и кантонският си приличат, колкото италианският и френският. Ако някой не може да те разбере, започва да пише с йероглифи, които са универсални и би трябвало да минават навсякъде. Така идеята да говориш с някого в Китай винаги стига до това, след двайсет минутно ръкомахане, китаецът да извади молива и да започне да драска с него по листа.