Сенегал › Ислям
Много от местните бягаха като дявол от тамян, щом извадех апарата и го насочех към тях. Един сподели, че не искал да се снима за да не “открадна душата му”… Не знаех, че старата ми камера имала и такава функция. Друг, който знаеше що е то снимка се оплака, че всеки можел да му причини зло, само като гледал образа му. Сенегалците са предимно мюсюлмани, но всички те са с дълбоки езически корени, въпреки имена като Амаду (Ахмед), Мамаду (Мохамед), Абу (Абдул) или Бубакар (Абу Бакр). Както в Мароко и Мавритания тукашната дълговековна практика свързва исляма с марабутата – свети хора с голяма власт и още по-голямо влияние сред набожните. Местните често ходят при тях за съвет, лекарство, талисман, баене или гадателства, а на гробовете им се събират опашки от поклонници… въпреки, че подобни “езически ритуали” са изцяло заклеймени от саудитските “пазители на добродетелта” или усташите (религиозен учител – арабски) от университета Ал-Азхар в Кайро. Някои от вратите в Сен Луи са изрисувани с черен и бял марабу, които пазят и къщата и хората и козите от уроки или зли погледи. А споменах козите, тъй като това бе най-разпространеното животно по тези краища на света. Имаше бели и кафяви кози, кози на черти и кози с паласки от страни (сигурно бременни), а после прочетох в един вестник, че втората награда за някаква викторина също е коза. Както и да е – реших да взема велосипед и да разгледам околностите на града. Намерих човека и след като му казах, че ще върна колелото за “салат ал магреб” (молитвата на залез) успях да го спазаря на 4 пъти по-ниска цена. Дори и половин езичници, сенегалците уважават мюсюлманите (като богоизбрани) много повече от християни или атеисти, а школовката ми по ислямските страни даде своите плодове и спокойно минах за правоверен поне тук в Сен Луи. Първо разгледах пристанището (голяма част от приходите идват от една риба, наречена рая, която е без люспи и затова не се яде от мюсюлманите, но французите и други християни плащат добре за нея), а после поех по пътя на юг и стигнах след 20 км до национален парк с мангрови, корморани, чайки и хиляди други птици – направо рай за орнитолозите. До края на деня се случиха още няколко странни случки. Най-напред ме спря полицай. Поиска паспорт – дадох му, поиска сертификата с ваксините – дадох му и него. След това помисли около минута, изтри запотеното си чело с длан и попита – “А къде ти е каската?” Не издържах и се разсмях. Ей Богу, през цялото си пътуване през Африка видях само двама моториста с каска, а полицаят също се разсмя и от добрина ме пусна да продължа (по-нататък в Дакар ми казаха, че наистина са приели закон за каски). После спрях до река Сенегал и останах при старче, което ловеше риба на картоф. Дойде време за третата молитва (салат ал аср) и се разбрахме да му пазя такъмите, но Аллах не бе щедър и не успях да хвана нищо докато той се молеше. А малко преди четвъртата молитва върнах велосипеда на човека, казах едно “Аллах да те поживи” и тръгнах изморен към квартирата си. Улицата пред нея бе блокирана и точно пред моя прозорец бе вдигната шатра. Няма да забравя онази съботна вечер – тълпи от негри отиваха по купони, а шатрата бе пълна с тонколони и пластмасови столчета. Постепенно осъзнах, че тази нощ няма да се спи дълбоко. Към 22:30 сенегалците се разпяха, по тонколоните затрещяха едни монотонни речитативи, а вследствие на децибелите леглото ми почти вибрираше. Никога не съм имал представа дали може да се спи на концертна сцена, но се оказа че може и дремнах от прекалената умора между 3 и 3:30 сутринта. Към 4:30 музиката най-накрая спря, а аз поспах още три часа и се запътих към автогарата. Време бе да стигна и до столицата.
Снимки от всички пътувания
 |