След обичайните за континента перипетии купих билет за Агадез. Автобусът тръгвал в 3:00 през нощта и щял да пропътува тези 1000 км за около 15 часа. Надвечер пробвах да поспя, но пияниците и проститутките в хотел “Мустак” бяха заформили дружен и весел купон, заглушаван само от “африканската аларма” на съседа. Излизайки от стаята си, той оставяше лампата вътре да свети и пускаше радиото до зуко – по този начин симулираше присъствие. Потенциометрите за усилване на звука са общо взето някакви ненужни екстри в земите между Бангладеш и Мароко – едно ключе ON/OFF е напълно достатъчно, за да може всичко да трещи винаги на пълна сила. “Чуждата музика и шумът на другите” пречат само на индивида, който преобладава като такъв най-вече в “света на белите”, но там където се живее колективно, а единаците са обречени на смърт, музиката и шумът са една неразделна част от пейзажа, която просто сближава тълпата. Така че по някое време и аз се развихрих при телевизора на двора, а някъде към 2 си взех раницата, отрязах едни заблудени таксита и стигнах пеша до автогарата. Пътят до Досо ми беше познат и успях да дремна за няколко часа, а след това се заредиха други бедни градове и селца, с така типичните за Нигер крайпътни хранилища за зърно. Пред нас постепенно се отвориха безкраите на пустинята, завоите по шосето изчезнаха и шофьорът настъпи газта. Изобщо не ми се вярваше, но стигнахме по светло. Изваждайки раницата от автобуса се заприказвах с Абдул Салам – мюсюлманин от Гана. Заедно потърсихме квартира и отседнахме в първата кочина, която ни се изпречи. А Агадез е голям, но спокоен град, разположен почти в самото начало на пустинята. На изток от него започва Тенере – едно от може би най-красивите кътчета на Сахара, а на североизток са планините Аир, които приютяват няколко малки оазиса под двехилядните си върхове. Агадез има директна самолетна връзка с Европа, а навремето тук са се пресичали дирите на керваните от север на юг или от изток на запад. Засилено е и военното присъствие – надвечер по пътищата от Фачи се завръщаха десетки прашлясали камионетки с картечници, чиито дула сочеха отпуснато и изморено към звездите. Политическите проблеми на туарезите в Нигер – тези някога неуморни номади, които само условно могат да се нарекат “кореняци” на пустинята – са позаглъхнали без да бъдат разрешени. Навремето те едва ли биха посегнали да отчупят свое парче земя от Либия, Алжир, Мали и Нигер. “Държавата с граници” – така както я познаваме ние – не се е вмествала никога в техните представи. Нямало е кой да ги спре по въображаемата линия през средата на пустинята наречена граница, а 2/3 от огромната площ на Мали също са пустиня – с един единствен гарнизон. Подобно е положението в Нигер и южен Алжир. Но най-голямата опасност за номадите отдавна е друг факт – че техният номадски начин на живот все повече изгубва смисъл и те постепенно са принудени да се установят на едно място. Керваните за сол са изчезнали, днес камиони пъплят по асфалтовите пътища през пясъците и античните им традиции се рушат без да могат да бъдат подменени с нови. Единствените приходи на района са от туризъм и уран и днес борбата се води най-вече за тези ресурси, като понятието туарези (единствено число – тарга) се спряга по-скоро в смисъл на племенна принадлежност, отколкото като (номадски) начин на живот. Няколко месеца след като заминах пак имаше престрелки в района, пътят към урановото градче Арлит бе “повреден от мини”, а електроцентралата в същия този Арлит – направо взривена. След това дойде ред на заложниците като малка финансова подкрепа за предстоящото трудно бъдеще и след това летището в Агадез бе атакувано без особено големи поражения. Но и това се оказа достатъчно – френската авиолиния закри по-нататъшните си полети за 2007 година и от тогава Агадез остана без туристи… Летището се казва Мано Даяк, а Мано Даяк е името на туарезки предводител, взривен преди 10-ина години на същото това летище – малко преди да полети към подписването на мирен договор с правителството в Бамако. Колелото на историята се върти, даже понякога зацикля…