Венецуела › Каракас
На другия ден, вече отпочинали, сменихме достатъчно долари по курс 1:5000, а банкнотите в замяна бяха от по 10 000 боливарес. Озадачих се къде да побера тази обемиста торба с дебели пачки в дневната раница, но най-накрая ги натъпках под всичко друго по дъното – така поне няколко седмици нямаше да опирам до сарафите или още по-услужливите от тях мошеници. След броени дни щеше да има референдум за масивни промени в конституцията и искахме да се изнесем от града до тогава, така че купихме билет за автобус към Карупано, а следобед се качихме с лифт към планината над столицата. Времето беше ясно и продълговатият Каракас се откри в исполинските си размери – „красив от далеч, но жесток от близо”, а околностите на лифта се оказаха по консуматорски претрупани с лавки, клиенти, стока и сергии. На билото имаше даже и десет етажен хотел, така че направихме само къса разходка и пак се спуснахме в ниското. После повървяхме пеш към центъра и някъде около Пласа де Венецуела видяхме безкрайни колони от червени автобуси, паркирали тук в отговор на снощната демонстрация. Днес беше ред на привържениците на Уго и всички те се разхождаха с червени фланелки с надписи „С Чавес – ДА.” И просяците, а даже и бездомните деца бяха облечени в същите безплатни червени дрешки. Едва ли външен човек е в състояние да прецени кой е по-добрият вариант за Венецуела – тези въпроси се решават на изборите и право на глас имат само местните – а из западната (и най-вече северноамериканската) преса изобилстват поръчкови статии, обвиняващи Чавес в деспотизъм, комунизъм и какво ли не още. Но всяка държава трябва да се разглежда предимно в контекст със заобикалящите я страни, така че нещата не са толкова прости. Венецуела е доста по-богата от съседна Колумбия или Еквадор, а щом богатството от петрола се усеща и на улицата значи Чавес действа не само за собствения си джоб. Наистина – имаше и доста неуредици, но къде ли ги няма? Цената на млякото примерно бе фиксирана нерентабилно за селяните и мляко по магазините се намираше само в сух вид, а фиксираният курс на долара бе създал все присъстващ черен пазар с всичките му логични проблеми… но като цяло Венецуела бе една сравнително щедра за гражданите си страна, откриваща подобно на „китайския социализъм” широки възможности и на частната инициатива. За сравнение спомените ми от демократично Перу в прегръдките на Фухимори са много по-мрачни и депресиращи, но както и да е – Южна Америка прилича на махало, познаващо само два екстремни пътя – агресивният капитализъм и масовото обедняване, заедно с криминализирането и заличаването на средната прослойка неминуемо водят до един строг и тромав социализъм, който чрез ненужни препятствия паразитира икономиката и отслабва основите си – и така до безкрай. Само от време на време някоя прогресивна военна диктатура разбива този омагьосан кръг…
Снимки от всички пътувания
 |