Само за половин ден намерихме човек на име „Джон войника”, живеещ извън селото, с когото се спазарихме за следното – да отидем до реката, да ни качи на лодката си, да прехвърлим водопадите Аматук, да стигнем и да прехвърлим и водопадите Уаратук и после да ни остави в Тукайт, където да изчака 2 дни и да повторим заниманието в обратен порядък. Струваше общо около 150 евро, но пресмятайки наум по местните цени се оказа, че за Джон остава само незначително повече от надницата за 3 дни златотърсаческа дейност. Подобни цени в туризма се срещат и по някои миньорски райони на Боливия, но не от алчност - при тази дяволска ножица от екстремна скъпотия в екстремната мизерия, никой не мърда пръста си за по-малко. Самолетният билет като по-скучна алтернатива е над 200 евро на човек. Джон взе жена си за компания, а тя взе бидонче вино от касава – щяха да ловят риба на Тукайт и далеч от децата да изживеят още веднъж медения си месец. Та качихме двигателя, туба гориво, туба масло, нашите раници и раничката на Джон в колата един растаман и след един час и едно паднало и вързано с лиани гърне минахме тези 10 км кал. Последният обхват бе на точно определено (с радиус от 50 см) място, а Джон докара лодката от някакво мангровно тресавище и сложи двигателя. Лодката беше метална и не особено тежка, с място точно колкото да се вместим всичките. Тръгнахме срещу течението - по дърветата се чуваше писукането на странно изглеждащи птичета - cock of the rock - а над водата с бръснещ полет се стрелкаха лястовици. Назад останаха огромен понтон, заседнал в плитчините и китайски образци на тежката индустрия. Водата беше висока и Джон управляваше лесно, понякога до левия, понякога до десния бряг, но никога – по средата. След час и половина стигнахме Аматук, където се бе заформило последно поселище с няколко къщи и магазинче. Спряхме лодката встрани, извадихме нещата и свалихме мотора. Жените останаха да го пазят заедно с другия багаж, а двамата с Джон нарамихме ламарините. Аз бях отзад и виждах само почвата пред краката си - първо качихме баир и после завивахме няколко пъти. На два пъти си почивахме и скоро бяхме отново на Потаро. Направихме още един курс с двигателя, бидоните и раниците, пак напълнихме лодката и продължихме. Последни китайци ни задминаха, вдигайки вълни с бързата си лодка и от двете страни се надигнаха девствени, буйни, стръмни хълмове. Границата на националния парк е при водопадите Уаратук, където повторихме процедурата с пренасянето. Водопадите тук са значително по-ниски и пътеката е само 50 метра, но приводняването е по-опасно поради близостта на бързеите и силното им течение. След още 15 минути бяхме в Тукайт, където рейнджърите са вдигнали не съвсем готова къща. От тук има и сухопътен вариант по брега чак до Аматук, но само през сухия сезон. А и китайците май са му разказали играта с просеките и пътчетата си около мините. Заваля дъждец, сбогувахме се с Джон и жена му, сложихме дъждобраните и поехме по хлъзгавата пътечка. Знаехме, че има само 1 разклонение, че там се завива вдясно и джунглата ни погълна. На няколко места заобикаляхме паднали дървета и цели срутени склонове, но неприятното по-скоро бяха калта и влагата, най-вече по стръмното. След малък водопад накрая изкачихме платото и от там последва поне още час. Пътеките се размножиха – сигурен признак, че наближаваме, а и без грам гледка вляво, се чуваше боботенето на Кайетур. Накрая изникнахме като виетнамци зад наблюдателна платформа, където бразилки по цвички, дантелени тениски и дизайнерски ранички слушаха екскурзовода си. Изненадахме ги – почти всички туристи идват до тук със самолет (пистата е на 15 минути), разглеждат за 2 часа и се прибират в мравуняка на Джорджтаун.