Гаяна › На стоп
Да хванеш микробус в средата на отсечка по третия свят си е задание, свързано с чакане. Всичко вече е пълно до краен предел, тъй като никой не тръгва празен. Логиката подсказваше да се върнем до Джорджтаун, но спряхме в Мабура – нищо и никакво селце точно на половината разстояние между северния Джорджтаун и Летем на бразилската граница. Чакахме четири часа, даже се сприятелих с полицаите и за малко да видя затвора на този загубен из джунглата контролен пост. По обяд мина първи камион с екипаж от две момчета, превозващи китайски дрехи до китайците в Летем. Качиха ни даже в кабината, а камионът бе бивш английски Ашок Лейланд от Съсекс, с надписи „Денги Кроп” по вратите. Пътят криволичи нагоре-надолу през отвоювана от зеленината глина и кал. Дупките са нечовешки, но и гумите са високи. На няколко пъти момчетата проверяваха спирачките – сигнал да минем пеш поредното нанадолнище без да оставим по джапанка в тинята. Фериботът на Есекибо работи само до 18:00, което внесе лек стрес в начинанието. И от безпаричие, и от припряност шофьорите хапваха само сух корн флейкс и димяха с цигарите си, а ние се свихме на „леглото” зад тях. После заваля обилно и набързо запълнихме дупките на сламения покрив с още слама, но и това не помогна - покрих поне раниците с дъждобран. Към 16:30 се показа препятствие – камион спрял пред нас. Изключено бе да се разминем точно там и скочихме да видим какво става. 5-6 дървета бяха нападали и в тази отсечка от 20 метра пущинакът отново сияеше в оригиналния си вид. За щастие бяхме само на 10 км от ферибота, някой вече се бе задействал и резачка пристигаше от другата страна. След трескаво суетене с резачката зеленината се превърна на кълцана салата и вече дори пеш трудно се провирахме между клоните. Първият камион с въже изтегляше най-дебелите дънери, резачката свистеше покрай нечии крайници, а като се включиха и мачетета настана истинската касапница. Не вярвах, но потеглихме преди 18:00 и хванахме последния ферибот. През реката пихме бразилска бира, а след още 100 км и 6 часа, около Анай спряхме до крайпътното ханче на собственика на предния камион. Всъщност спряхме в поле, пълно със светулки – незабравима гледка – а после пристигнаха другите и отвориха заведението, където пихме още бира. Пренощувахме даже в легло, а на сутринта оправихме клемите на акумулатора и изчадието „Денги Кроп” запали. Джунглата изчезна, вече пътувахме през открити равнини и редуващи се отсечки с вода, но пътят надобряваше. Минахме още 100 км, пак за 6 часа, а в Летем бяхме след общо 24 часа.
Снимки от всички пътувания
 |