Тринидад и Тобаго › Пристигане

Останахме на летище Тобаго, с международен трафик от цели 2 полета седмично, а повечето пътници продължиха към Барбадос. Местните веднага се качваха на коли, но някакъв чичка ни подари билети за рейса до Скарбъро и въпреки че се мръкваше, от инат го дочакахме. „Махнете, махнете му!” – викнаха зяпачите наоколо и чак тогава автобусът наистина спря. Остави ни в центъра и няколко часа и запознанства по-късно стигнахме до апартамент. Наехме го за 2 дни, платихме и повече не видяхме стопаните, а на сутринта се събудихме с гледката на врабче, забило човка в кашу. Появиха се манго, папаи и червен фламбоянт. С ферибот се придвижихме до Порт оф Спейн – столицата на Тринидад. Микробусите и колективните таксита отказваха да ни качат заедно с другите. Искаха 7-8 долара за индивидуален курс, но пред погледите им пиратско такси с радост прибра 30-те ни цента. Прекосихме цялата столица и спряхме на ул. Кандахар, в Сейнт Джеймс – квартал с една идея по-престижен от афганистанския град. Отвори ни Бърни, хамалин от летището, даващ подслон в едноетажната си къща на няколко момичета от Венецуела и Доминика. За минути той освободи стаята си за нас и посочвайки към решетките допълни - „И да затваряте прозорците нощно време!”. След час на вратата почука синът му – „За вас е! Търсят ви някакви приятели”. Казахме му, че няма такива, а той обясни, че навън била спряла кола и хората вътре искали да си поговорят с белите. Зачудих се от такава стройна организация по тропиците (никой не знаеше за пристигането ни предварително), но не излезнахме, не си поговорихме и колата потеглила. Едва на следващия ден Бърни спомена, че посещението било за венецуелката (също със светла кожа) – и си отдъхнахме.

← предишна следваща →

Снимки от всички пътувания