Направих още един няколкодневен преход започвайки от Сток – село с изключително обширна територия през което вървях поне 2 часа, въпреки че населението му не е многобройно. Къщите не са скупчени на едно място, а разхвърляни из нивите почти до най-високата точка под планините, от където започват камъните, сипеите и пътя нагоре по коритото на неголяма река. След час, пътеката завива надясно по друг приток, клековете изчезват над 4000 метра и въпреки че няма никаква маркировка може лесно да се ориентираш по дирите, по прогнилите палатки или следите от лагери. Не е чудно, че местните така добре “четат” следите и примерно по състав и консистенция на изпражненията могат да преценят кога и от къде са минали колко кервана с какви животни. Усетих се, че и аз започвам да давам имена на стъпките по земята – ето тука “цвичките” пак вървят плътно зад “мокасините”, тук са спирали заедно за почивка, нямали са багаж, а там са изпреварили “хиперболите” от сандалите (сипеите са трудно проходими с джапанки, но планинските обувки са почти толкова излишни през летния сезон) на някой турист, който е стъпвал накриво с левия крак. Ако имаш опита на няколко генерации ще разшифроваш може би и ЕГН-то на пътниците пред теб, но дори и без опит следите стават един добър, допълнителен ориентир. В небето наляво остава шестхилядника Сток-кангри, а след като изкачиш още 500 метра денивелация и смяташ че трябва да си на превала, пред теб се открива масивна преграда – сякаш в чилкутския проход. По стръмното нагоре из сипеите се вие серпентина, която постепенно се смалява и изчезва, а животните от далечния керван малко под върха пъплят като верига от мравки. Височината налага своето, често спираш за повече въздух и най-накрая пред теб се отваря финалната гледка с километри във всички посоки. Точно на превала Сток-ла срещнах 5-има евреи с тонове багаж, които вероятно по финансови причини бяха изоставени тук (на 5000 метра) от магаретарите си. Нямах време да побъбрим много, защото по принуда обърнах двудневния маршрут до първото село в еднодневен, а след това с по-бавно темпо се прибрах през Румбак, Зингчан, Спитук и т.н. Но в околностите може да се направят маршрути и за едно цяло ладакско лято (преходите по замръзналата река Занскар са зимни специалитети). След завръщането ми в Ле небето се покри с облаци. Бе някъде след 10 Септември и слънце повече не се показа. Разстройството ми ужасно се засили, а симптомите му или по-скоро липсата им клоняха към диагноза Giardia lamblia. Още преди да се кача в Ладак водният филтър отказа и докато го оправя през целия първи преход пих нефилтрирана вода от реките с йод и сребърен нитрат в допълнение. Започнах самолечение с метронидазол и на третия час след първата таблетка постоянните вахти в тоалетната престанаха и диагнозата изглежда се потвърди. След още няколко дни се убедих, че вече съм здрав и поех надолу с автобуса обратно към Кейлонг. Бавно напусках Ладак и Занскар, но най-интересната част от пътуването едва започваше.