Три кръста в мъглата › Ден четвърти
Бог понякога е и милостив. И дойде вечер, и стана утро – ден четвърти.
Маршрут: хижа Райсек (2280 м) – подсичане връх Тристен (2930 м) – хижа Гисен (2200 м). Денивелация 1000 м – 7 часа
Щях да тръгна при всякакво време, а след обилната храна и разходката само до върха от предния ден, краката ми бяха в перфектно състояние. Нямаше сняг, нямаше вятър, почти нямаше дъжд, а мъглата беше само над 2600 м. Сложих самоходните обувки и потеглих рано към премката Блатна глава (~ 2600 м). Времето се държеше стабилно, а наоколо нямаше никакви кравари, които да си кажат тежката дума и прогноза. След още час се стига пак до язовир с огромна стена, по която продължава пътеката. Тази част на Алпите има едно безкрайно богатство – вода идва и пада от всякъде и не е чудно, че най-голямата дига и най-мощният ВЕЦ на Австрия са точно тук – на 20ина километра на север. Може да изглежда странно, но язовирите и техниката перфектно се сливат с дивотията на района, а като доказателство за тази дивотия вече четвърти ден не бях виждал нито един човек по високопланинските пътеки. След язовир Хохалм (~ 2300 м) единствената ми компания беше стадо овци, които изплашени от мен се качваха по пътеката над главата ми. Моля ви мили овци глупави да се махате от там и да не бутате камъни – им викнах на няколко пъти, но едва когато пътеката се разшири, те ме пуснаха да ги изпреваря, след което през други вече по-сериозни възможности за каменопад подсякох (ама адски бързо) един стръмен склон и се качих на премката преди Тристен. Хапнах и се полюбувах на гледката на няколко малки езера в ниското. Тези неща бяха рядкост, а фактът че изобщо съм направил снимки граничи с геройство… Но продължих скромно по пътя си, извадих дъждобрана, ръкавиците, шапката и якето и започнах да ги редувам докато избера оптимален вариант. Малко преди Тристен излезнах на билото, което се познаваше по това, че на изток мъглата изглеждаше съвсем бяла – нямаше камъни… тоест пропаст. След малко пътеката се раздели на две. Тази направо отиваше до горе, а другата го подсичаше. Реших, че изобщо няма смисъл след сто метра да видя още един мъглив кръст и подсякох, а източния склон на Тристен също е страшен каменопад и – най-опасната част от маршрута. Пътека тук е немислима, защото няма да оцелее и един месец, а всичко е хоризонтална импровизация по каменен сипей до следващата червена маркировка… Ако я видиш в мъглата. Е видях ги всичките и след обичайното шпецване и спичане стигнах някак си до портата Капониг. От там се спуснах по хлъзгави камъни на 300 метра на долу, а след малко се видя хижа Гисен. Но тя е на другия край на един огромен и величествен циркус и стигането до нея отнема поне два часа. Спрях за отмора, пийнах, налях вода, после хапнах, смених мокрите дрехи със сухи и продължих. След малко пак заваля обилен дъждец и пак намокри всичко. Дъждобранът ми се сцепи на две педи на гърба и вече не оказваше и морална подкрепа. Но стигнах и до тази хижа. До нея води шосе, така че вътре ме очакваха свежи пиянски групички, стресирани готвачки и даже няколко електрически китари. Противно на плановете си реших да не оставам тук цели два дни и да потърся пак усамотение нейде в планината. Още повече, че след полунощ една шумна тълпа се пльосна на наровете около мен с въпроса:
- Ха. Тук вече спят?
- Е… спяха.
Снимки от всички пътувания
 |