Три кръста в мъглата › Ден пети
На алпийският фронт нищо ново. И дойде вечер, и стана утро – ден пети.
Маршрут: хижа Гисен (2200 м) – връх Зойлек (3090 м) – хижа Шмидхаус (2200 м) – Малниц (1200 м). Денивелация 900 м – 9 часа.
Изнизах се бързо още преди пияниците да са събудили и потеглих към премка Малниц. Спокойствието на планината ме пое, крачките ми за половин час станаха уверени и сигурни въпреки вчерашния преход. Мазолите и раните, които се появяват (по петите при спичане и по пръстите при шпецване) престанаха да се усещат. Трябваше да се качат около 500 метра до първата премка, но пътеката беше твърде полегата. Първоначално не можах да си обясня тази мистерия, а после погледнах картата, видях сбръчканите хоризонтали точно пред премката и всичко си дойде на мястото когато влезнах в нещо като голям скален казан… да не кажа бидон… с отвесни стени на всякъде. Как ще излизаме от тук? – си говорех в множествено число като Ам Гъл, но заподскачах по камъните нагоре, минах още в ниското по някакъв фирн и най-накрая задрапах по права линия към една маркировка на 100 метра нагоре. Дали имаше криволичеща пътека до там – не знам, но бързо се оказах на червената боя и нещата вече изглеждаха малко по-симпатично. Отвесите вече бяха по-полегати, а след малко се видя спасителното въже, закрепено встрани на 40 сантиметрова пътечка по стена, която излизаше на премка Малниц. Искам да изкажа благодарност на Всевишния – при силна мъгла нямаше да се оправя, тъй като маркировката беше през 50 метра, а от долу не се виждаше изобщо къде е изходът. Най-накрая бях на ръба на казана, времето беше направо чудесно, откриха се гледки (и снимки) във всички посоки, даже в ниското се виждаше езеро Дьозен и хижа Шмидхаус. “Точно е време за Зойлек” си казах и речено – сторено. Отново заради каменопадите, пътеката подсича западния склон чак в ниското и по-равното, така че се спуснах като танк на долу, минах през някакви ледове и ламарини и после се качих към подстъпите на трихилядника. Зарязах раницата в една цепка, за да не я навали и извадих шапка, яке, ръкавици, екипирах се добре и с еднолитрово шише вода заподскачах нагоре по камъните. Гледката на стелеща се от долу на горе мъгла беше нещо познато и през нея се видяха силуетите на две момчета. Беше към 10 часа и те бяха първите туристи, потеглили от близката хижа Шмидхаус… и първите хора, които виждах в последните дни. Момчетата бяха под 20 годишни и като два пъти по-стар поех “шеф-ството”. Походихме заедно и ги откъснах след стотина метра. Нямаш ли раница, все едно си сложил криле, а освен това имах и добър тренинг… но по някое време мъглата откъсна пък мен със светкавична скорост. Минах покрай известния ръб Детмолдер (който води до най-високият връх в района – Хохалмшпице 3360 м), но на Зойлек вече едва-едва се виждаше третия мъглив кръст. Реших това да е и последният… Само след броени минути на разминаване видях колко хора са тръгнали от хижа Шмидхаус – поне 40-50 човека. Реших да не спя на тази хижа, а да се спусна директно към цивилизацията… и имах около 4 часа до влака. Обещавам от все сърце на колената си, че никога повече няма да спускам 900 м за 1,15 часа, но на Шмидхаус видях, че ми остават цели 2,30 часа до Малниц и позабавих темпото. Разминавах се с още десетки ентусиасти, дядовци с кучета на каишки и хижари с коне, а върху конете имаше тежки раници на мързеливи туристи и бали тоалетна хартия. Цивилизацията ме поглъщаше и след още 700 м и още един час бях в ниското. Загубих се за последно и по традиция на влизане в самото село Малниц, но вече нямаше какво да ме спре. Десет минути преди да тръгне влака бях на гарата, а все още беше мъгливо… и ръмеше. В главата ми също беше мъгливо, а някъде вътре пробляскваха отраженията на три кръста – стърчащи дори без грам гледка от самото сърце на планината. Няма нищо по-хубаво от лошото време…
Бележка: Не съм набожен. Ама въобще. Само в планината.
Снимки от всички пътувания
 |