Сенегал › Диаубе

Стигнах и до Диаубе, което е само едно транзитно село на 100 км от границата с Гвинея. Първоначалните ми намерения бяха да потегля веднага на юг, но нямаше превоз и реших да остана за една нощ. Не знам защо селото ми хареса, а после намерих приятели, едната нощ стана на две и двете се превърнаха в още 3-4 дена. Хората са най-запомнящата се атракция на всяка страна, а най-интересните преживявания започват, когато изобщо не ги очакваш. Намерих подслон при Коли, а Коли бе 50 годишен фула и живееше заедно с 3-4 жени в “комплекс” от 10 оградени островърхи колиби. Попитах го колко деца има, но той не отговори веднага, започна да брои на пръсти и след няколко секунди ги изкара 9. Най-малкото от тях бе 2 годишно с фланелка “Desert Storm” (пустинна буря), а аз се нанесох в една от колибите, където имаше само дървено легло и туба. На 10 метра бе кладенеца, а на още 10 метра – тоалетната, комбинирана с баня в помещение, оградено от тръстиков плет. Височината му е 1.50, така че от вътре може да намигаш на любопитните съседи. А дупката на тоалетната е същата, в която отива водата при къпане. На първия ден сенегалците все още не се отпускаха, но след това много от тях уж случайно минаваха точно пред вратата ми, за да хвърлят по един поглед към белия и да ме заговорят. Когато чистех филтъра (процедура изглеждаща странно на човек, незапознат с водните филтри) около мен се събираха селяни и сигурно движенията ми са приличали на заклинания на марабу, но негрите не задаваха излишни въпроси – цитат – “Белият доктор знае много неща и рядко издава тайните си.” Коли започна да ми преподава уроци по пулар, а тренирайки езика се запознах и с Усташ – човек, чието име не помня, който седеше зад малка сергия и учеше децата на сурите от Корана. Аз често му правех компания, говорихме надълго за Египет и други страни, а Усташ бе живото доказателството за човек, който изкарва по долар на ден и е начетен колкото европеец. По някое време мина Лора, а тя се оказа местната бизнесдама и купи няколко кола-ореха от Усташ. Първото й изречение към мен бе – Здравей, айде да се оженим днеска следобед. – Аааа… виж Лора, сега съм гладен и отивам да хапна – няма да стане точно днес. После Усташ я похвали, че била много добра жена, но се оплака, че купувала ежедневно по 5 кола-ореха. Орехите съдържат много кофеин и на тях лесно се навиква както на кафе или цигари, но това не бе причината, че не се оженихме… А надвечер се заприказвах с Аби – една от застаряващите жени на Коли, която се наклони леко напред, показвайки гърдите си през широк потник и попита – Харесваш ли ме за приятелка? После се запознах и с местните полицаи, един “турист” от Сиера Леоне (с прекрасен английски акцент), двама бръснари от Лагос в Нигерия (с поносим английски акцент) и две момичета от Либерия (с неразбираем английски акцент), които бяха стигнали до автогара Диаубе, след като гвинейски митничари конфискували всичките им пари. Не им повярвах изобщо, смятайки че те само просят по някой лев с типичния за всички автогари трик. Но ето – останах още няколко дни в Диаубе и ги видях как спят под навеса на нигерийците и се хранят от храната им. Преди да продължа за Гвинея им оставих половин долар (последните си стотинки), но те едва ли са могли да съберат цялата сума за билет до Дакар (крайната цел) без да проституират. Няма да забравя как по-депресираната от тях, дори и гладна, не поиска да хапне въобще от ориза на бръснарите. Явно й бе писнало да кара цяла седмица на ориз и хич не бръкна в общия леген, който в Африка се използва за чиния. А бръснарят я погледна и каза – Слушай сестро, като имаш избор избираш дали ще ядеш риба или телешко, но като нямаш избор ядеш и ориз и каквото ти дадат или умираш от глад.

← предишна следваща →

Нов коментар

Снимки от всички пътувания

©2012 Юри Варошанов. Ползване само със съгласието на автора. | Сайтът е направен с Visia